Това не било лошо. Дали той изисквал от нещастната жертва на обществото да се чувства наистина виновна и по убеждение да се качва на гилотината?
Точно така. Престъпникът бил проникнат от своята вина както от своето собствено „аз“. Тъй като той бил такъв, какъвто е, и нито можел, нито искал да бъде друг, а в това именно се състояла вината му. Господин Нафта прехвърли вината и заслугата от емпиричната сфера в метафизичната. В действията и постъпките господствала, разбира се, детерминацията, тук нямало свобода, но такава имало в битието. Човекът бил такъв, какъвто би искал да бъде и какъвто до неговото унищожение нямало да престане да иска да бъде; той „от душа и сърце“ бил поискал да извърши убийство и следователно не заплаща твърде скъпо това с живота си. Нека да умрял, след като бил изпитал най-върховното удоволствие.
Най-върховното удоволствие?
Най-върховното.
Слушащите прехапаха устни. Ханс Касторп се поокашля. Долната челюст на Везал провисна накриво. Господин Ферге въздъхна. Сетембрини тънко забеляза:
— Виждаме, че има един начин на обобщаване, който дава лична окраска на предмета. Би ли ви сторило удоволствие да убиете?
— Това не е ваша работа. Ако бях обаче сторил това, щях да се изсмея в лицето на хуманитарното невежество, което би искало да ме храни с леща до края на дните ми. Няма никакъв смисъл убиецът да преживее убития. Те двамата, на четири очи, сам-саменички, тъй както само при един друг, сроден случай две същества се намират заедно — едното потърпевшо, другото действащо, — са споделили една тайна, която завинаги ги свързва. Те си принадлежат един другиму.
Сетембрини хладно призна, че у него няма орган за тази мистика на смъртта и убийството и че не чувства липсата му. Нямал нищо против религиозните дарби на господин Нафта — те безсъмнено превъзхождали неговите, той само искал да констатира, че не завижда. Някаква непреодолима потребност за чистота го откланяла от една сфера, където очевидно не само във физическо, но и в душевно отношение господства онова преклонение пред мизерията, за което преди малко станало дума пред експериментиращите младежи, вкратце, от една сфера, където добродетелта, разумът и здравето нямат никаква стойност, в замяна на което порокът и болестта се тачат до немай-къде.
Нафта потвърди, че добродетелта и здравето действително не са религиозно състояние. Голяма крачка напред било, каза той, ако стане ясно, че религията няма нищо общо с разума и нравствеността. Тъй като, прибави той, тя няма нищо общо с живота. Животът почивал върху условия и основи, които отчасти принадлежели към науката за познанието, отчасти към моралната област. Първите се наричали време, пространство, причинност, вторите — нравственост и разум. Всичките тези неща били не само чужди и безразлични за същината на религията, но дори враждебно противоположни, тъй като тъкмо те съставяли живота, така нареченото здраве, тоест архифилистерството и архибуржоазията, а религиозният свят можел да се определи като тяхна абсолютна, и то абсолютно гениална противоположност. Между впрочем той, Нафта, не искал напълно да отрече вероятността тази сфера на живота да притежава свои гении. Имало едно обуржоазяване на живота, чийто монументален наивно простодушен смисъл не можел да се отрече, едно филистерско величие, което можело да се сметне достойно за уважение, стига да се има пред вид, че то — застанало върху важно разкрачени нозе, кръстосало ръце на гърба и изпъчило гърди — означава въплътената нерелигиозност.
Ханс Касторп вдигна ръка, като в училище. Той не искал да засегне нито една от двете страни, но тук очевидно ставало дума за прогреса, за човешкия прогрес, значи, до известна степен и за политиката, за красноречивата република и за цивилизацията на образования Запад и тук той смятал, че разликата, или ако господин Нафта непременно настоявал — антагонизмът между живота и религията се дължал на антагонизма между времето и вечността. Тъй като прогрес можело да има само във времето, във вечността такъв нямало, нямало и нито политика, нито красноречие. Там, така да се каже, човек се отдавал на бога с отпусната назад глава и затворени очи. И това била разликата между религията и нравствеността, нестройно изразено.
Наивността в неговия начин на изразяване, каза Сетембрини, била по-малко тревожна, отколкото страхът му от сблъсъка и увлечението му да прави отстъпки на дявола.