Е, за дявола те доста отдавна се били препирали, господин Сетембрини и той, Ханс Касторп, „O Satana, o ribellione!“ Всъщност на кой дявол бил направил отстъпки? На този с бунта, работата и критиката или на другия? Ставало вече опасно за живота — един дявол вдясно и един вляво, как, да го вземе дяволът, да се оправи човек!
По този начин, каза Нафта, както господин Сетембрини искал да види положението, то не получавало правилно определение. Решителното в неговата представа за света било това, че гледал на бога и на дявола като на две отделни личности или като на два отделни принципа и поставял, между впрочем по строго средновековен образец, „живота“ като обект за борба помежду им. В действителност обаче те били заедно и едновременно противопоставени на живота, на неговото обуржоазяване, на етиката, на разума, на добродетелта — като религиозния принцип, който заедно представлявали.
— Какъв отвратителен буламач — che guazzabuglio proprio storaachevole! — извика Сетембрини. — Добро и зло, светиня и злодеяние, всичко разбъркано! Без преценка! Без воля! Без способността да се отхвърли онова, което е за отхвърляне! Дали господин Нафта знае от какво се отказва, като скупчва пред ушите на младежта бога и дявола и в името на това вулгарно двуединство отрича етичния принцип! Той се отказва от стойността — от всяка представа за стойност — ужасно дори да се каже! Добре, няма, значи, добро и зло, а само нравственото безредие на всемира! Няма го и индивида в своето критическо достойнство, а само всичко поглъщащата и всички изравняваща общност, само мистичната гибел в нея! Индивидът…
Чудесно, господин Сетембрини пак се смята за идеалист! Но за да бъде човек такъв, трябва да познава разликата между нравственост и блаженство, което при този господин илюминат и монист съвсем не е така. Приемем ли глупешката живота като самоцел и не задаваме ли въпроса за смисъл и цели, които го надхвърлят, ще имаме господството на една родова и социална етика, на една нравственост на гръбначните животни, но не индивидуализъм — такъв може да се срещне само в обсега на религиозното и мистичното, в тъй нареченото „нравствено безредие на всемира“. Каква е тя и какво иска да представлява — тази нравственост на господин Сетембрини? Тя е свързана с живота, значи, нищо друго освен полезна, значи, негероична до степен, предизвикваща състрадание. Тя съществува, за да стане чрез нея човек стар и щастлив, богат и здрав и толкоз. Това филистерство на разума и труда той смята за етика. Що се отнася до него, Нафта, той отново си позволява да го определи като мизерно обуржоазяване на живота.
Сетембрини призова към умереност, но собственият му глас бе страстно развълнуван, когато изтъкна като непоносимо това, че господин Нафта постоянно говори за „обуржоазяване на живота“ с един, бог знае защо, аристократично пренебрежителен тон, като че ли обратното — а знае се какво е обратното на живота — би било едва ли не по-благородното!
Нови лозунги и ключови думи! Сега стигнаха до благородството, до въпроса за аристокрацията! Ханс Касторп, свръхразгорещен и изтощен от треска и проблематика, изпълнен с несигурност относно разбираемостта и трескавата дързост на своя начин на изразяване, изповяда с изтръпнали устни, че открай време си е представял смъртта с колосана испанска къдрава яка или поне в, така да се каже, по-неофициална униформа, с висока колосана яка, а живота — с обикновена, малка модерна бяла яка… но сам се стресна от опиянената мечтателност на словото си и обществената му немощ и увери, че не това бил искал да каже. Пък не било ли така, че имало хора, известен тип хора, които човек не можел да си представи мъртви, и то защото имали извънредно просташки изглед! Искал да каже: те изглеждали толкова жизнеспособни, че създавали впечатление, като че никога нямало да умрат, като че не били достойни да бъдат осветени от смъртта.
Господин Сетембрини изрази надеждата, че не се мами, ако смята изказванията на Ханс Касторп направени само за да търсят противоречие. Младият човек щял винаги да го намери готов за духовна съпротива, що се отнасяло до такива подхвърляния. „Жизнеспособни“ — рекъл той. И употребил тази дума в един пренебрежителен, долен смисъл. „Жизнедостойни!“ Тази дума трябвало да постави вместо онази и понятията щели да се подредят правилно и хубаво. „Жизнедостойнство“, и веднага, по пътя на най-лесната и закономерна асоциация, щяла да излезе на преден план идеята „достойнство за любов“, тъй тясно и близко свързана с първата, че би могло да се каже: само това, което наистина е достойно за живот, е наистина достойно и за любов. А двете заедно — достойното за живот и достойното за любов — съставят онова, което се нарича благородно.