т и съдба, пред която не бивало да отстъпват разумът и човешката гордост, сега той застана на пост пред духа и „болестта“, където единствено можели да се намерят благородството и човещината, защото италианецът бе станал застъпник на природата и нейната аристокрация на здравите, независимо от всяка еманципация. Не по-малки неясноти възникнаха около понятията „обект“ и „Аз“ — тук объркването, което впрочем винаги бе едно и също, се оказа най-ужасно и буквално стигнаха дотам, че никой вече не знаеше кой е набожният и кой свободният. Нафта забрани на Сетембрини с остри думи да се нарича „индивидуалист“, тъй като хвърлял противоречието между бога и природата и под въпроса за човека, за вътрешноличностния конфликт, разбирал единствено конфликта между личния и обществения интерес, кълнял се, значи, в една свързана с живота буржоазна нравственост, която приемала живота като самоцел, съвсем негероично търсела ползата и смятала нравствения закон за цел на държавата — докато той, Нафта, знаейки добре, че вътрешночовешката проблема много повече почива върху противоречието между сетивното и свръхсетивното, застъпвал мистичния индивидуализъм и всъщност той бил човекът на свободата и на субекта. Но ако той беше това, как, мислеше Ханс Касторп, стои въпросът с „анонимността и общността“. — за да изтъкне като пример за момента само едно несъответствие. Как стои освен това въпросът с характерното становище, което бе застъпил в своята беседа с отец Унтерпертингер относно „католицизма“ на философа на държавата Хегел, вътрешната връзка между понятията „политически“ и „католически“ и категорията на обективното, която те заедно образуваха? Та нали политиката и възпитанието са били винаги специалното поприще на ордена на Нафта? И то какво възпитание! Господин Сетембрини несъмнено бе един ревностен педагог, ревностен до дразнене и непоносимост; но що се отнася до аскетичната самоунизяваща деловитост, неговите принципи не можеха да издържат съревнование с тия на Нафта. Абсолютна заповед! Желязно обвързване! Насилие! Послушание! Терор! Всичко това невям бе достойно за уважение, но то едва ли държеше сметка за критическото достойнство на отделното същество. То беше военнополевият устав на прусака Фридрих и на испанеца Лойола, устав благочестив и строг до кръв; при което възникваше само един въпрос: как така Нафта бе стигнал всъщност до абсолютната безусловност, след като сам бе признал, че не вярва в никакво чисто познание и непреднамерено изследване, с една дума, не вярва в истината, в обективната, научна истина, стремежът към която бе за Лодовико Сетембрини равнозначен с върховния закон на всяка човешка нравственост. Това бе благочестиво и строго от страна на Сетембрини, а Нафта постъпваше разпуснато и вулгарно, като отнасяше истината до човека и заявяваше, че истина е това, което ползва човека! Не беше ли едно подобно поставяне на истината в зависимост от интереса на човека чисто обуржоазяване на живота и целесъобразно филистерство? Строго погледнато, това не бе желязна деловитост, то съдържаше много по-голяма доза свобода и субективност, отколкото Нафта би искал да признае — макар че, разбира се, беше „политика“ по един начин, който много наподобяваше израза на Сетембрини: свободата е законът на любовта към човека. Това очевидно означаваше едно обвързване на свободата, тъй както Нафта обвързваше истината — към човека. То решително бе повече благочестиво, отколкото свободно, а това бе една разлика, която рискуваше да мине незабелязана при такива прения. Ах, този господин Сетембрини! Ненапразно той бе литератор — внук на политик и син на хуманист. Великодушно загрижен за критиката и еманципацията, той закачаше момичетата на улицата, докато острият дребничък Нафта бе свързан със своите жестоки обети. И все пак Нафта бе почти развратник от много свободомислие, а оня, Сетембрини, бе, ако искаме, един добродетелен глупец. От „абсолютния дух“ Сетембрини се боеше и искаше на всяка цена да ограничи духа в рамките на демократическия прогрес — ужасен от религиозната разблуда на войнолюбеца Нафта, която хвърляше на един куп бога и дявола, светостта и злодейството, гения и болестта и не познаваше нито разумното съждение, нито оценката, нито волята. Тогава кой всъщност правеше човека свободен, кой го правеше благочестив, от какво зависеше истинското положение и истинската държава на човека: дали от потъването във всичко поглъщащата и всичко изравняващата общност, което бе едновременно и разблудно, и аскетично, или от „критичния субект“, при когото взаимно си препречваха пътя вятърничавостта и буржоазната строгост на нравите? Ах, принципите и аспектите постоянно се настъпваха един друг, съвсем не липсваха и вътрешни противоречия — толкова трудно бе за човек с чувство на гражданска отговорност не само да вземе решение между двете противоположности, но дори да ги държи отделени една от друга, чисти, като препарати; ето защо голямо бе изкушението човек да се хвърли с главата надолу в „нравствено неподредения всемир“ на Нафта. Всеобщо бе пресичането и преплитането, голямо бе объркването и Ханс Касторп сякаш виждаше, че спорещите биха били по-малко ожесточени, ако това объркване не угнетяваше толкова душите им при спора.