Но вместо слънце имаше сняг, сняг навред, толкова извънредно много сняг, колкото Ханс Касторп през целия си живот не бе виждал. Миналата зима в това отношение той добре се бе отсрамил, но неговите тогавашни постижения бяха слаби в сравнение с тазгодишните. Той валеше ден след ден и по цяла нощ, рядък и на гъсти вихрушки, но си валеше. Малкото поддържани пътища изглеждаха изкорубени, с големи, над човешки ръст, странични снежни стени — алабастрови плоскости, които бяха приятни за гледане със своето зърнесто-кристално искрене и служеха на пациентите за писане и рисуване, за предаване на различни съобщения, закачки и подмятания. Но колкото и дълбоко да бяха чистили, снежната постелка помежду стените все още си беше много дебела — това се забелязваше на рехави места и при дупки, където кракът внезапно затъваше горе-долу до коляното: човек трябваше добре да внимава, за да не си строши ненадейно крака. Скамейките бяха изчезнали, потънали; понякога се подаваше част от облегалото изпод белия саван. Долу в курорта уличното ниво бе тъй странно изменено, че магазините в приземията на къщите бяха се превърнали в зимници, до които се слизаше от тротоара по снежни стъпала.
А върху натрупаните маси продължаваше да вали всеки божи ден, снегът тихо се стелеше при умерен студ, десет, петнадесет градуса, които не пронизваха човека до костите — те малко се усещаха, можеха да бъдат и пет или два, безветрието и сухият въздух им бяха изтръгнали жилото. Сутрин беше много тъмно; закусваха под изкуствената светлина на полилеите в залата с весело оцветените сводове. Вън беше помътеното нищо, един свят като сиво-бял памук, който напираше върху прозорците — непрозрачни от снежната вихрушка и мъглите. Планината бе невидима; най-многото, което понякога прозираше, бе близката борова гора: тя се извисяваше отрупана със сняг, скоро изчезваше всред мътилката, а от време на време някой свръхтовар посипваше с бял прах околната сивота. Към десет часа като слабо осветен дим се подаваше иззад своя връх слънцето, за да внесе в недействителния, неузнаваем пейзаж един матов, призрачен живот, един смътен зрак на чувственост. Но всичко оставаше разтворено в някаква неземна нежност и бледност, нямаше нито една линия, която окото би могло със сигурност да проследи. Контурите на върховете се мержелееха, разливаха се всред мъглите и изпаренията. Огрените бели снежни плоскости, които се простираха редом или едни връз други, мамеха погледа към химеричното. Понякога осветен облак се носеше като валмо дим покрай някой скален откос, без да променя формата си.
По обед слънцето, пробило наполовина, се опитваше да разсее мъглата в синева. Неговият опит бе съвсем безуспешен; но за моменти небето едва-едва засиняваше и малкото светлина бе достатъчна, за да блесне в диаманти странно изменената от приумиците на снега околност. По това време обикновено спираше да вали, сякаш за да позволи една равносметка на постигнатото — изглежда, на тая цел служеха и малобройните разпръснати слънчеви дни, когато виелицата утихваше и дошлата изневиделица небесна жарава се опитваше да поразгони прекрасната и чиста повърхност на масите от нов сняг. Природната картина бе приказна, детинска и смешна. Дебелите, пухкави, сякаш току-що разбухнати възглавници върху клоните на дърветата, гърбавините по земята, под които се криеха храсталаци и камънаци, целият този превзето предрешен пейзаж със своите сгушени и углъбени в себе си фигури представляваше един свят на гномове — смешен наглед и сякаш изваден от книга с приказки. Но ако в близката околност, из която човек трудно се придвижваше, имаше нещо фантастично и дяволито, по-далечният заден план и монументалните заснежени Алпи събуждаха чувства на величие и святост.