Докато вървяха, Йоахим се закашля на няколко пъти — изкачването, изглежда, го уморяваше. Когато за трети път се закашля, той се спря със смръщени вежди.
— Ти карай напред — измърмори той.
Ханс Касторп тръгна по-бързо, без да се извръща. После забави стъпката си и накрай почти се спря, защото сметна, че е взел голяма преднина. Но и сега не се извърна.
Група гости от двата пола идеше насреща му; той бе ги видял горе, по средата на склона, когато минаваха по равния път; сега те тепаха надолу по стръмнината, право към него и разнородните им гласове взеха да се чуват. Бяха шест или седем души от различни поколения, едните съвсем млади, другите вече по на възраст. Той ги погледна с наклонена встрани глава, докато мислеше за Йоахим. Те бяха гологлави и загорели, дамите в цветни пуловери, господата без връхни дрехи и дори без бастуни — като хора, които на бърза ръка излизат с ръце в джобовете на няколко крачки от къщи. Те слизаха надолу, което не изисква някое особено усилие, само весело възпиране и задържане на крачките, за да не се спънат, просто оставяха се да ги влачи наклонът, поради което ходът им бе някак окрилен и лекомислен, което се отразяваше и на лицата им, на цялата им външност и човек можеше да си пожелае да бъде като тях.
Сега се бяха изравнили с него, Ханс Касторп добре виждаше лицата им. Не всички бяха загорели, две дами правеха впечатление с бледността си: едната бе суха като върлина и с лице, сякаш от слонова кост, другата бе по-дребна и дебела, обезобразена от лунички. Те всички го изгледаха с една и съща дръзка усмивка. Едно високо младо момиче със зелен пуловер, зле фризирана коса и глупави, само наполовина отворени очи, мина съвсем близо до Ханс Касторп, като почти го докосна с ръката си. А при това и свиреше… Не — не може да бъде! Тя му подсвирна, но не с уста, не беше издала напред устни, напротив — държеше ги затворени. Докато го гледаше глупаво и с почти затворени очи, от нея излизаше едно свистене, извънредно неприятно свистене, грубо, остро и въпреки това кухо, протяжно и към края заглъхващо, напомняше на ония панаирджийски свинчета от гума, които с плач изпускат вдъхнатия им въздух и рухнат на място; това свистене излизаше по някакъв непонятен начин от гърдите й, а после тя отмина заедно с компанията си.
Ханс Касторп стоеше вцепенен и гледаше в далечината. После бързо се извърна и разбра поне това, че отвратителното свистене бе някаква шега, някаква скроена подигравка, тъй като по раменете на слизащите можеше да се види, че се смеят, а един набит младеж с дебели бърни, който бе пъхнал ръцете си в джобовете на панталоните и по доста неприличен начин бе запършил полите на сакото си, явно бе извърнал главата си към него и му се смееше… Йоахим бе тръгнал нагоре. Той поздрави групата, като по своя рицарски навик застана почти във фронт и се поклони с прибрани пети, след което с кратък поглед пристъпи към братовчед си.
— Какво си се нацупил? — попита той.
— Тя свиреше — отговори Ханс Касторп, — свиреше с корема си, когато мина край мене, ще ми обясниш ли това?
— А-а-а! — каза Йоахим и пренебрежително се засмя. — Не с корема, глупости. Това бе Клефелд, Хермине Клефелд, тя свири с пневмоторакса си.
— С какво? — попита Ханс Касторп. Той бе извънредно възбуден и не разбираше защо. Бе му ту до смях, ту до плач, когато добави: — Не можеш да искаш от мен да разбирам вашия жаргон.
— Хайде, тръгвай — каза Йоахим. — Мога да ти го обясня и докато вървим. Какво стоиш като вкопан в земята! Става дума за нещо хирургическо, както можеш да си представиш, операция, която тук горе често се извършва, Беренс има голям опит в това отношение… Когато единият бял дроб е много засегнат, разбираш ли, а другият е здрав или относително здрав, то болният се освобождава от дейност за известно време, за да се запази… Това значи: разрязват те тук, тук някъде встрани, не знам точно къде, но Беренс винаги великолепно улучва. И после вкарват газ, знаеш, азот, и така разкашканият клон от дроба се изолирва от работа. Газът естествено не трае дълго, горе-долу всеки две седмици трябва да се подновява — все едно, че те пълнят, ето как трябва да си представиш тая работа. И когато мине година или повече и всичко върви добре, дробът може да оздравее поради това, че е бил в покой. Разбира се, не винаги — това си е даже една много рискована работа. Но с пневмоторакс се получавали хубави резултати. Всички, които видя, го имат. Между тях беше и госпожа Илтис, тази с луничките, и госпожица Леви, сухата, спомняш ли си я, тя сума време лежа на легло. Те са се сдушили, нещо като пневмотораксът естествено свързва хората, и се наричат дружество „Половин дроб“, под това име ги знаят. Гордостта на дружеството обаче е Хермине Клефелд, защото може да свири с пневмоторакса си — това си й е дарбата, не всеки може. Как го прави, не мога да ти кажа, тя сама не може ясно да го опише. Но когато е повървяла бърже, може отвътре да свири и това естествено й служи да плаши хората, особено новодошлите болни. Аз между другото смятам, че тя губи азот по този начин, тъй като всяка седмица трябва отново да я пълнят.