Следобед между два и три часа Ханс Касторп лежеше в балконската лоджия, добре опакован, и гледаше над тапицирания парапет към гората и планината; главата му се опираше върху нито много високо, нито много полегато нагласената облегалка на превъзходния лежащ стол. Чернозелената, отрупана със сняг елова гора се катереше по склоновете, а от снега земята помежду дърветата бе мека като възглавница. По-нагоре се издигаше в сиво-бяло скалистата планина с огромни снежни плоскости, които се прекъсваха от единични по-изпъкващи канари; гребеновите линии смътно се мержелееха. Снегът тихо си валеше. Всичко все повече и повече изгубваше очертанията си. Очите, които се губеха в мекотата на нищото, леко се скланяха за дрямка. Тръпки придружаваха момента на заспиването, но после никъде не можеше да се намери по-чист сън от този тук в ледения мраз — сън без сънища, необременен от никакво несъзнателно усещане на органична тежест, тъй като вдишването на разредения, несъдържащ каквито и да са изпарения въздух бе за организма не по-трудно от недишането на мъртвеца. Когато Ханс Касторп се събуждаше, планината биваше напълно изчезнала зад снежната завеса и само откъси от нея — един купенов връх или някоя канара — редуваха с появата си по за няколко минути и отново се скриваха. Тази безшумна, призрачна игра бе извънредно забавна. Човек трябваше много да внимава, ако искаше да издебне тайнствените превръщания на тази фантасмагория на забулванията. Див и величествен, посред мъглите се показваше чист един скалист планински дял, на който нито върхът, нито подножието се виждаха. Но той изчезваше, ако само за минута човек го изпуснеше от погледа си.
Имаше и снежни виелици, при които изобщо не можеше да се стои на балконската лоджия, защото развихрените снежинки нахлуваха и плътно застилаха всичко — и пода, и мебелите. Да, в тая защитена отвсякъде високопланинска долина имаше и бури. Разредената атмосфера се бунтуваше, снежната фъртуна я изпълваше дотам, че човек не можеше да види нищо и на крачка пред себе си. Могъщите пориви на вятъра пречеха на дишането, те бясно тласкаха вихрушката ту встрани, ту отдолу нагоре, от валога към висините, увличаха я в нестроен лудешки танец — това не бе вече снеговалеж, то бе един хаос от бяла мрачина, една страшна стихия, феноменалното изстъпление на отхвърлилата всяка умереност природа, всред която можеха да оцелеят само планинските чинки, пристигнали изведнъж на цели ята.
Въпреки това Ханс Касторп обичаше живота всред снеговете. Той го намираше в много отношения близък до живота на морския бряг: изконното еднообразие на природната картина бе общо за двете сфери; снегът, този дълбок, рохкав, безупречен разпрашен сняг играеше тук напълно ролята на жълто-белия пясък долу; съприкосновението със снега и пясъка бе еднакво чисто, човек изтърсваше от обувките и дрехите си помръзналия сух бял снежец, както долу свободните от всякакъв прах зрънца от камъните и мидите на морското дъно, без да остане следа, и съвсем по същия начин бе трудно ходенето по снега и по дюните, освен ако слънцето разтопеше горната повърхност, та през нощта да хване ледена корица: тогава би могло да се ходи по нея по-леко и по-приятно, отколкото върху паркет — точно тъй леко и приятно, както по измитата, твърда, гладка и пружинираща пясъчна ивица край морския бряг.
Но тази година паднаха и се задържаха такива снежни маси, които твърде стесняваха възможността за движение навън — за всекиго освен за скиорите. Снегорините работеха, но те едва смогваха да очистят криво-ляво най-оживените пътеки и главната улица на курорта; по малкото пътища, които бяха проходими и бърже свършваха с неочистени места, пъплеха здрави и болни, местни жители и гости от интернационалните хотели; господа и дами, които се спускаха с шейни, току се блъскаха о краката на пешеходците; те идваха от склоновете, клатушкаха се и се люшкаха, изпънали крака напред, надаваха предупредителни викове с тон, който сочеше колко много са убедени във важността на своето начинание; слезли веднъж долу, те отново поемаха нагоре, теглейки за връвчицата своята детска шейна-играчка.
Тези разходки бяха дошли до гуша на Ханс Касторп. Той имаше две желания: по-силното от тях бе да бъде сам със своите размисли и „управленчески“ занимания и неговата балконска лоджия би му го изпълнила, макар и повърхностно. Второто желание, свързано с първото, се отнасяше живо до това, да установи един по-интимен и по-свободен контакт със снежната пустиня на планината, към която се бе привързал, а това желание бе неосъществимо, докато го лелееше един невъоръжен и безкрилен пешеходец; тъй като той веднага би потънал до гърди в снега, ако би се опитал да прекрачи очистената част на пътеките, до края на която винаги много бързо се стигаше.