Така Ханс Касторп реши веднъж, през тая втора негова зима тук горе, да си купи ски и да се научи да си служи с тях, доколкото фактически му бе необходимо. Той не беше спортист; подценявайки тялото по убеждение, никога не бе се интересувал от спорта; не се и правеше на спортист като някои от гостите на „Бергхоф“, които, в духа на курортните нрави и модата, се обличаха контешки като спортисти — особено жени като например Хермине Клефелд; макар че недостатъчното дишане постоянно караше да посиняват устните и върха на носа й, тя обичаше да се явява на обед издокарана във вълнени панталони, а след яденето да се перчи неприлично разкрачена върху един плетен стол в хола. Ако Ханс Касторп би поискал от придворния съветник разрешение за това свое разюздано намерение, той непременно би срещнал отказ. На всички тук горе, било в „Бергхоф“, било в други санаториуми, бяха безусловно забранени всякакви спортни занимания, защото привидно тъй леко вдишваната атмосфера и без това предявяваше големи изисквания към сърдечния мускул, а що се отнася лично до Ханс Касторп, неговият духовит израз, че „е привикнал на това, че не привиква“, си бе останал в пълна сила и предразположението му към температура, което Радамант отдаваше на някакъв възпален участък, упорито продължаваше да бъде налице. Та и какво друго му беше необходимо тук горе? Така неговото желание, неговото намерение беше неподобаващо и пълно с противоречия. Но би трябвало и правилно да го разберем. Него не го подтикваше честолюбието да подражава на франтовете-туристи и елегантните спортисти, които, стига да имаше такава парола, със същото важно усърдие биха се отдали на игра с карти в душната стая. Той напълно чувстваше принадлежността си към друга, по-свързана общност, а не към купчината туристи, пък и от едно по-широко и по-ново гледище, въз основа на някакво отчуждаващо достойнство и едно обуздаващо задължение, той смяташе, че не е негова работа да се разхожда само така, както другите, и да се валя в снега като глупец. Той не възнамеряваше да върши лудории, държеше на умереност, и Радамант като нищо би могъл да му разреши това, което си бе наумил. Но тъй като поради правилника за вътрешния ред той все пак би му забранил, Ханс Касторп реши да действа зад гърба му.
Веднъж той между другото разказа на господин Сетембрини за своето намерение. От радост господин Сетембрини насмалко щеше да го прегърне.
— Ами че да, ама разбира се, инженере, за бога, направете това! Никого не питайте и направете това, внушил ви го е вашият ангел-хранител! Направете го веднага, преди да отмине това добро желание. Ще дойда с вас, ще ви придружа до магазина и на бърза ръка заедно ще купим тези благословени принадлежности. И в планината бих ви придружил, бих се пързалял с вас, бих обул крилати обувки като Меркурио, ала не бива… Е, не бива! Бих сторил това, макар и да „не бива“, но аз не мога, аз съм един загубен човек. А пък вие… няма да ви навреди, съвсем не, стига да сте разумен и да не прекалявате. Какво пък, и да ви навреди малко, все пак вашият ангел-хранител е този, който… Нищо повече няма да кажа. Какъв великолепен план! Две години сте тук и все още способен за такова хрумване — да, да, вашият зародиш е добър, няма основания да се отчае човек от Вас. Браво, браво. Ще изиграете вашия княз на призраците там горе, ще купите чифт ски, ще ги изпратите у мен или у Лукачек, или у бакалина долу в нашата къщурка. Оттам ще ги взимате, за да се упражнявате, и ще се пързаляте…
Точно така и стана. Под погледа на господин Сетембрини, който изигра ролята на познавач и критик, макар че понятие си нямаше от спорт, Ханс Касторп купи в един специализиран магазин на главната улица чифт красиви ски от добро ясеново дърво, лакирани в светлокафяво, с хубави кожени пристегалки, а отпред остри и извити нагоре, купи и щеки с железен връх и кръгчета, пожела на всяка цена сам да ги занесе на рамо до квартирата на Сетембрини, където бързо се споразумяха с бакалина относно всекидневното оставяне на ските у него. Запознат от много гледане как да си служи с тях, Ханс Касторп почна самостоятелно всеки ден да се трепе далече от гъмжилото на пистите, на един склон почти без дървета, недалеч от санаториума „Бергхоф“, при което понякога го наблюдаваше от известно разстояние господин Сетембрини, подпрян на бастуна си, кръстосал грациозно крака, извикващ по едно „браво!“ на всеки технически напредък. Работата потръгна добре, докато веднъж Ханс Касторп, спускайки се по почистения извилист път към селото с намерение да остави ските си у бакалина, срещна придворния съветник; Беренс не го позна, въпреки че бе посред бял ден и новакът насмалко щеше да се сблъска с него. Той се обви в облак от дима на пурата си и отмина с тежка стъпка.