Ханс Касторп разбра, че човек бързо усвоява една техника, от която чувства вътрешна нужда. Той нямаше претенции за виртуозност. Каквото му трябваше, научи го без потене и задъхване за няколко дни. Свикна да държи хубаво прибрани краката си и да оставя успоредна следа, пробваше как при спускане да си служи с щеката за управляване, научи се да взима плавно препятствия, малки възвишения на почвата, с разперени ръце, изплаващ като кораб в бурно море, и след двадесетия опит вече не падаше, когато спираше с телемарк при пълна скорост, издал единия крак напред, а другия свил в коляното. Той постепенно разширяваше кръга на своите упражнения. Един ден господин Сетембрини го видя да изчезва всред белезникавата мъгла, през сключените като тръба ръце му викна да се пази и педагогически задоволен, се прибра в къщи.
Хубава бе зимната планина; не хубава по един мек и приятен начин, а тъй както е хубаво Северното море при силен западен вятър. Вярно, без гръмовния екот, а при мъртвешка тишина, но и тук се събуждаха подобни чувства на страхопочитание. Дългите, гъвкави ходила на Ханс Касторп го носеха в какви ли не посоки: по продължение на левия склон към Клавадел или надясно покрай Фрауенкирх и Гларис, зад които призрачно хвърляше сянка масивът Амзелфлу; и в долината на Дишма или зад „Бергхоф“ нагоре в посока към гористия Зехорн, на който само снежният връх се подаваше над границата на горите, или към леса Друзача, зад който се съзираха фантастичните контури на дълбоко заснежената Ретиконска верига. Той се качваше със ските си и по стръмната въжена линия до Шатцалп и без да бърза, се пързаляше там горе на две хиляди метра височина по искрящите наклони, покрити с рохкав сняг, от дето при ясно време се откриваше величествена гледка към пейзажа на неговите приключения.
Той се радваше на своите постижения, пред които недостъпното ставаше достъпно и препятствията почти изчезваха. Те го обгръщаха в желаната, в една възможно пълна самота, която докосваше сърцето му с чувството за нещо съвсем чуждо на човека, за нещо критично. От едната му страна зееше обрасла с елови гори и губеща се в мъгли пропаст, от другата се извисяваха скали, отрупани със снежни маси, които образуваха страхотни сводове и гърбици, циклопски пещери и качулки. Ако спираше неподвижен, за да не чува сам себе си, тишината ставаше безусловна и съвършена, едно омекотено безмълвие, непознато, никога недолавяно, никъде другаде несрещано. Тук нямаше никакъв полъх на вятър, който попе мъничко да раздвижи дърветата, никакво шумолене, никакъв птичи глас. Застанал на място с отворена уста, подпрян върху щеката, склонил глава към рамото, Ханс Касторп се ослушваше в предвечното мълчание, а тихо и непрестанно снегът си валеше, спокойно си падаха снежинките без всякакъв звук.
Не, в този свят на бездънно мълчание нямаше нищо гостоприемно, той приемаше посетителя на негов риск и отговорност, всъщност нито го приемаше, нито го възприемаше, а само по един зловещ невещаещ нищо добро начин търпеше неговото проникване, неговото присъствие; той караше човека да чувства някаква мълчалива, първична заплаха, нещо, което дори не бе враждебно, а по-скоро равнодушно смъртоносно. Чадото на цивилизацията, израсло далеч и отчуждено от дивата природа, е много по-податливо на величието й от нейния суров син, който от ранна възраст зависим от нея, живее в трезва доверчивост с нея. Той почти не познава религиозния страх, с който новакът, вдигнал високо вежди, пристъпва към планината, страх, който дълбоко определя цялото негово сетивно отношение към нея, който поддържа един постоянен благочестив потрес и плаха възбуда в неговата душа.
Навлякъл пуловер с дълги ръкави от камилска вълна, навил на краката си навои, стъпил върху луксозните си ски, Ханс Касторп се смяташе за много смел, докато се ослушваше в предвечната тишина, в мъртвешкото безмълвие на зимната пустиня, а чувството на облекчение, което го обземаше, когато на връщане отново почваха да изплават из мъглата първите човешки жилища, го караше да осъзнае доскорошното си състояние и да разбере, че часове наред някакъв тайнствено свещен ужас бе изпълвал неговата душа. На Зилт той бе заставал на брега срещу силния прибой в бели панталони, сигурен, елегантен и почтителен като пред клетка на лъв, който разчеква ужасната си острозъба паст. После се бе къпал, докато спасителят надуваше една тръба, предупреждавайки тия, които дръзко се опитваха да преодолеят крайбрежните вълни и да влязат навътре, да бъдат по-близо до развълнуваната стихия, и последната вълна се стоварваше върху тила му като лапа на хищник. Оттам младият мъж познаваше възторженото щастие на лекото любовно съприкосновение със сили, които биха унищожили човека с една истинска прегръдка. Но тогава той не познаваше влечението към един по-близък, вдъхновяващ допир със смъртоносната природа, която застрашително се разгръща за истинска прегръдка — той бе едно слабо, макар и въоръжено и доста защитено от цивилизацията човешко същество, което се стремеше да се впусне в страхотната стихия или поне да не бяга от нея, докато допирът не стигне до критичната точка, когато вече не ще може да се удържи в желаните граници, докато вече не се касае до разпенения прибой и лек удар с лапа на хищник, а до вълната и бездънната паст на морето.