Той се отблъсна с щеките, плъзна се напред, спусна се по дебелия сняг край гората надолу към мъглата и безцелно, спокойно, ту изкачвайки се, ту слизайки, продължи да обикаля мъртвата местност; пустият, вълнист терен, изсъхналата растителност, която се състоеше от единични, тъмно изпъкващи клекови храсти, границата на хоризонта, очертана от меки възвишения, всичко това поразително приличаше на пейзаж с дюни. Застанал на място, любувайки се на тази прилика, Ханс Касторп кимна с глава; той понасяше с приятно чувство и пламналото си лице, и склонността към треперене, и оная своеобразна и унасяща смесица от възбуда и умора, която усещаше, тъй като всичко това интимно му припомняше сродното въздействие на морския въздух, който също така го стимулираше, а същевременно бе наситен със сънотворни вещества. Той със задоволство възприемаше своята окрилена независимост, своето свободно скитничество. Напреде му не се простираше път, който да го обвързва, зад него нямаше път, по който да се върне тъй, както беше дошъл. Отначало имаше пръти, забити колове и снежни знаци, но той скоро преднамерено се освободи от тяхната опека, защото му спомняха човека с тръбата и му се сториха неподобаващи на неговото вътрешно отношение към великата снежна пустиня.
Зад заснежените скални хълмове, между които се провря, карайки ту надясно, ту наляво, се простираше едно надолнище, после равнина, после голяма планина, чиито тапицирани в бяло урви и проходи изглеждаха толкова достъпни и примамливи! Да, в душата на Ханс Касторп бе дълбоко заседнало обаянието на далнината и висината, на все по-новите разкриващи се самоти и с риск да закъснее, той се стремеше все по-навътре в дивото мълчание, зловещината и несигурността — независимо от това, че неговото вътрешно напрежение и угнетеност се превърнаха в истински страх пред вида на преждевременно настъпващия небесен мрак, който сякаш простираше сиви покривала върху цялата околност. Този страх го накара да осъзнае, че досега вътрешно просто се бе стремил да загуби ориентация и да забрави в коя посока са останали селището и долината и съгласно желанието си бе постигнал това напълно. Той впрочем можеше да си каже, че ако веднага си тръгне и кара все по надолнището, скоро, твърде скоро, ще стигне до долината, макар вероятно далеч от „Бергхоф“, но би се върнал твърде рано, не би използвал добре времето; ако ли пък го изненада снежна виелица, сигурно съвсем няма да намери пътя назад. Затова обаче той се отказа да избяга преждевременно — страхът, неговият искрен страх от стихиите можеше да го гнети колкото си иска. Тази постъпка едва ли бе спортсменска, защото спортсменът се впуска в борба със стихиите само докато се чувства техен господар и майстор, иначе е предпазлив и като по-умен, отстъпва; това, което вълнуваше душата на Ханс Касторп, можеше да се определи само с една дума: предизвикателство. Но каквото и порицание да предизвиква тази дума, дори когато — или особено когато — съответстващото й дръзновено чувство е свързано с толкова искрен страх, все пак при малко човешко размишление може горе-долу да се разбере защо в дълбините на душата на един млад човек и мъж, който години наред е живял като този тук, се набира много нещо — или както Ханс Касторп, инженерът, би казал „акумулира“, — което някой ден се разпилява във вид на едно елементарно, ожесточено, нетърпеливо „хайде де!“ или на едно „виж ти!“, вкратце като предизвикателство и отказ от разумна предпазливост. Така, той се понесе върху своите дълги пантофи, плъзна се надолу по склона и помагайки си с щеките, прекоси следната рудина, на която стоеше недалеч някаква дървена къщурка, сеновал или планинска хижа, с покрив, подсигурен с камъни против вятъра; после се насочи към най-близкия хълм, по чийто гръб елите стърчаха като четина и зад който се подаваха през мъглата накамарени един въз друг високи върхове. Осеяната с единични групи дървета стена пред него беше стръмна, но косо вдясно тя можеше да бъде заобиколена наполовина при умерен наклон и да се отиде зад нея, за да се види какво има по-нататък; с тая изследователска работа се зае Ханс Касторп, след като пред полето с хижата бе се спуснал по една доста дълбока, наклонена отдясно наляво урва.