Той току-що отново бе взел да се изкачва, когато, според както си бе признал, че я очаква, тя, снежната виелица, изведнъж връхлетя, развихри се — с една дума, появила се бе снежната буря, която доста време вече бе му се заканвала, ако може да се говори за „закана“ във връзка със слепи и невежи стихии, които не си поставят за цел нашето унищожение, което все пак би било донякъде утешително, а по най-ужасяващ начин остават напълно равнодушни, ако между другото и това се случи. „А така! — помисли си Ханс Касторп и се спря на място, когато първият порив на вятъра връхлетя върху снежинките и го прониза. — Няма що, добър полъх. Чак до костите стига.“ И наистина този вятър бе от зъл по-зъл; ужасният студ, който действително цареше, към двадесет градуса под нулата, само тогава не се усещаше и изглеждаше по-мек, докато несъдържащият влага въздух бе тих и нераздвижен както обикновено; повееше ли обаче вятър, той се врязваше като нож в живото месо, а когато се случеше както сега — тъй като първият бръснещ повей бе само един предвестник, — не биха стигнали и седем кожуха, за да защитят костите от ледения ужас на студа; Ханс Касторп не носеше седем кожуха, а само една вълнена жилетка, която иначе бе напълно достатъчна и дори му понатежаваше при най-слабото слънце. Между впрочем вятърът го биеше малко отстрани и отзад, така че не бе много препоръчително да се върне и да го пресрещне с гърдите си, тъй като това разсъждение се примеси към неговото упорство и принципното: „Е, та какво!“ — избликнало от душата му, лудият младеж все още се устремяваше напред между по-рядко израсналите ели, за да стигне зад гърба на атакувания хълм.
Това обаче не бе никакво удоволствие, тъй като нищо не се виждаше от танеца на снежинките, които сякаш не падаха на земята и изпълваха целия простор със своето завъртяно на вихрушка гъмжило; налитащите ледени вихри опарваха ушите с остра болка, вцепеняваха крайниците и вкочанясваха пръстите, така че Ханс Касторп вече не знаеше стиска ли още щеките, или не. Снегът се завираше отзад в яката му и стопен, се стичаше по гърба му и се налепи по раменете и десния му хълбок; струваше му се, че ще замръзне тук като снежен човек с пъхната в ръката тояга, и всичката тази непоносимост бе налице при сравнително благоприятни обстоятелства: ако се извърнеше назад, щеше да бъде още по-лошо; и все пак пътят назад се очертаваше като задача, която трябва да се атакува без каквото и да било забавяне.
Ето защо той спря, вдигна сърдито рамене и обърна ските си назад. Насрещният вятър веднага му пресече дъха и той още един път се подложи на неудобната процедура, върна ските си обратно, за да поеме дъх и в по-добро състояние да даде отпор на равнодушния враг. С наведена глава и предпазливо регулирано дишане наистина му се удаде да потегли в обратно направление — изненадан, въпреки лошите очаквания, от трудностите на придвижването, които се дължаха на неговата слепота и недостига на въздух. Той всеки момент биваше принуден да спира, първо, за да поеме въздух, загърбен към бурята, и второ, защото, премигвайки с наведена напред глава, нищо не виждаше поради бялото затъмнение и трябваше да се пази от сблъскване с дървета или прекатурване поради някое препятствие. Снежинките се струяха върху лицето му и замръзваха там, та го вцепеняваха. Те слитаха в устата му, където се разтапяха със слабо воднист вкус, слитаха върху клепачите, които конвулсивно се затваряха, затрупваха очите и му пречеха да гледа — между впрочем гледането би било безполезно, тъй като гъстото забулване на зрителното поле и заслепяването от толкова много белота и без това почти напълно изключваха зрението. Когато се насилеше да погледне, той се взираше в едно бяло, унесено във вихрушка небитие. И само навремени всред това небитие изплуваха призрачни сенки от света на явленията: клеков храст, група ели, бледният силует на сеновала, край който бе минал на отиване.
Той го остави зад себе си, опита се от същата рудина да намери път за връщане. Но път нямаше; въпрос повече на щастие, отколкото на разум бе да се държи една посока, приблизителната посока за дома, тъй като човек най-много можеше да види протегнатата пред очите си ръка, ала не и върховете на ските, но дори и при по-добра видимост пак бяха налице редица обстоятелства, които да затруднят до немай-къде придвижването: отрупаното със сняг лице, бурята като противник, който нарушаваше, пресичаше дишането, възпрепятстваше поемането на въздух, както и издишането, и всеки миг караше задъхания скиор да се отклонява от посоката си — кой би могъл да се движи напред при тази обстановка: Ханс Касторп или друг, по-як от него? — нашият герой спираше, поемаше си дъх, с премигване си отърсваше водата от миглите, очукваше снежната ризница, която се бе образувала върху гърдите му, и смяташе, че само един неразумен човек може да очаква напредване при тези обстоятелства.