И все пак Ханс Касторп напредваше, сиреч: придвижваше се нанякъде. Но не бе ясно дали това бе целесъобразно напредване, едно напредване в правилна посока, и дали не би било по-малко погрешно да остане там, където си беше (което обаче също не изглеждаше възможно и против което говореше дори теоретичната вероятност); всъщност на Ханс Касторп скоро му се стори, че теренът нещо не е в ред, че няма под краката си истинската почва, тоест равната рудина, до която отново бе стигнал с голяма мъка и която бе необходимо да остави сега зад себе си. Равнината се оказа твърде кратка, той пак се изкачваше. Очевидно бурята, която идваше откъм югоизток, откъм изхода на долината, бе го отклонила със своя бесен насрещен порив. От доста време вече той се бе трепал, за да се движи в погрешна посока. Сега, слепешката, обгърнат от вихрушката на бялата нощ, той само по-дълбоко навлизаше в стихията, която равнодушно го заплашваше.
— Това на нищо не прилича! — процеди той през зъби и се спря. Не се изрази по-патетично, ако и за момент да му се стори, че някаква леденостудена ръка посяга към сърцето му, което го накара да се стресне и да обсипе ребрата си с такива бързи удари, както тогава, когато Радамант бе открил възпаленото огнище у него. Тъй като той разбра, че няма право на големи думи и жестове, защото предизвикателството бе излязло от него и всички опасности на положението си бяха за негова собствена сметка. — Не е лошо — каза той и усети, че чертите на лицето му, изразните мускули на физиономията му не се покоряваха вече на душата му и не бяха в състояние нищо да изпишат — нито страх, нито ярост, нито презрение, — тъй като бяха вцепенени. — А сега? Тук косо надолу и оттам нататък все по носа, все направо срещу вятъра. Вярно, по-лесно е да се каже, отколкото да се стори — додаде той, говорейки задъхано и на пресекулки, макар и полугласно, като отново тръгна, — но нещо трябва да стане, не мога да седна и да чакам, защото тогава ще ме затрупат правилните шестоъгълници и Сетембрини, ако тръгне да ме търси със своята тръба, ще ме намери клекнал, с изцъклени очи и накривена шапка от сняг върху главата… — Той забеляза, че приказва сам на себе си, и то по доста странен начин. Ето защо се упрекна, но го стори отново полугласно и изрично, ако и устните му да бяха толкова изтръпнали, че се отказа да си служи с тях и говореше без съгласните, които се образуват с тяхна помощ; това му спомни за един по-раншен случай в живота му, когато бе постъпил по същия начин. — Млъквай, трай и гледай да се измъкнеш — каза той и добави: — Струва ми се, че бълнуваш и главата ти е замаяна, а то е лошо в известно отношение.
Но това, че той бе зле от гледна точка на отърваването си, беше чиста констатация на контролиращия разум и до известна степен на едно чуждо, неучастващо, макар и угрижено лице. Що се отнася до сетивната му страна, той бе много склонен да се предаде на неизвестността, която с увеличаването на умората все повече го потискаше, но си взе бележка за тая склонност и й отдели някои мисли. „Това е видоизмененото преживяване на човек, който попада на буря в планината и вече не може да намери пътя за дома — мислеше той, работейки с щеките, и задъхан измърмори на пресекулки нещо по тоя повод, като от дискретност отбягваше по-ясни изрази. — Който после чуе за това, ще си го представи като нещо ужасно, забравяйки, че болестта — а моето положение е донякъде равнозначно на болест — обработва човека тъй, че да може той да се погажда с нея. Има сетивни притъпления, благодатни естествени наркози, облекчителни мерки на природата, да-да… Но срещу тях трябва да се борим, защото те имат двойно лице, във висша степен са двусмислени; при оценката им всичко зависи от зрителната точка. Те са добронамерени и благотворни, ако не държим да се приберем дома, но са злонамерени и на всяка цена трябва да воюваме против тях, ако изобщо става дума за връщане в къщи, както е в моя случай — нито аз, нито това мое бурно биещо сърце мислим да допуснем да ни затрупа тук някаква идиотски правилна кристалометрия…“