Добре дошла, утешителна гледка! Въпреки всички несгоди той бодро бе докарал работите дотам, че вече дори и човешки сгради се бяха появили — един знак за близостта на обитаваната долина. Може би там имаше хора; може би щяха да го приемат, за да изчака на сушина и на топло края на бурята; ако междувременно пък настъпеше вечерта, те щяха при нужда да му осигурят придружител и водач. Той се насочи към химеричната, често съвсем изчезваща в мрака на виелицата постройка; за да стигне до нея, трябваше да преодолее още една, поглъщаща последните му сили стръмнина и като пристигна, с възмущение, удивление, ужас и чувство на шемет се увери, че след какви ли не заобикалки и с най-почтено напрежение повторно бе покорил познатата хижа, която се оказа сеновал с натрупани против вятъра камъни върху покрива.
Дяволска работа. От вцепенените устни на Ханс Касторп се откъртиха тежки проклятия с изпускане на лабиалните съгласни. Той се поразтъпка за ориентиране около колибата и установи, че този път е стигнал до нея откъм задната й страна, та, значи, по негово пресмятане, е загубил цял час за най-пълна и най-безполезна безсмислица. Но тъй ставаше, тъй бе описано това в книгите. Човек обикаля в кръг, измъчва се, представя си, че напредва, а при това описва някаква голяма, глупава дъга, която извежда пак към своето начало като досадния годишен цикъл. Тъй си блуждае и не може да намери пътя за дома. С известно задоволство, макар и с уплах, Ханс Касторп забеляза, че се повтаря известният феномен, и се тупна по бедрото — от гняв и удивление, че неговият особен, индивидуален настоящ случай толкова точно съвпадаше с общите описания.
Усамотената колиба бе недостъпна, вратата бе заключена, отникъде не можеше да се влезе. Но въпреки това Ханс Касторп реши на първо време да остане тук, тъй като изнесената напред стряха създаваше илюзия за известен подслон, а и самата хижа — до обърнатата към планината стена, където се бе приютил Ханс Касторп — действително предлагаше известна защита против бурята, когато човек облегнеше рамото си на измайсторената от дялани греди стена, тъй като едно облягане с гръб не бе много възможно поради дългите ски. Косо облегнат, той застана там, след като бе забил щеките до себе си в снега, бе вдигнал яката на вълненото си яке и бе пъхнал ръце в джобовете; единият крак му служеше за опора, докато замаяната му глава почиваше със затворени очи, опряна на стената; само навремени той, премигвайки, поглеждаше през рамо към урвата и оттатъшната стръмнина, която понякога бегло можеше да съзре през непрогледното було.
Положението му бе относително удобно. „Тъй мога да изкарам цялата нощ — помисли той, — ако от време на време сменям крака, ако, тъй да се каже, се обръщам на другата страна и естествено, ако междувременно малко се раздвижвам, което е крайно необходимо. Макар че съм вцепенен отвън, вътре съм набрал топлина при движенията, които направих, ето защо екскурзията не бе съвсем безполезна, ако и да се погубих и да се скитах от хижата пак до хижата… «Погубих» — що за израз е това? Той не е в употреба, не е обичаен за това, което ми се случи, съвсем произволно го приложих, защото не ми е много бистра главата; и все пак донякъде тази дума е правилна, както ми се струва… Добре, че мога да издържам, тъй като виелицата и безобразният снеговалеж могат като нищо да продължат до утре сутринта, но стига ми дори и да траят само до мрака, защото нощя опасността от обикаляне в кръг, от погубване, е не по-малка, отколкото при снежна виелица… Трябва да се е вече свечерило, трябва да има към шест часа — колко време само пропилях с това мое обикаляне. Колко ли е часът?“ И той погледна часовника си, макар че не му бе лесно да го измъкне със сгърчените, безчувствени пръсти от джоба си — един златен часовник с монограм върху отскачащия капак, който бодро и съвестно тиктакаше тук всред уединението и пустинята — също като сърцето му, това трогателно човешко сърце всред органичната топлина на гръдния му кош…
Часът беше четири и половина. Дявол да го вземе, горе-долу толкова беше, когато се изви бурята. Нима трябва да повярва, че скитането му е траяло едва четвърт час? „Времето ми се е сторило дълго — помисли той. — Както изглежда, погубването е скучна работа. Но в пет или пет и половина часа се стъмва на общо основание, това е положително. Дали ще спре преди това виелицата — навреме, за да се спася от ново погубване? По тоя случай мога да отпия една глътка порто, за подкрепа.“
Това дилетантско питие той бе пъхнал в джоба си само защото се намираше в плоски шишенца в „Бергхоф“, където го продаваха на туристите; то, разбира се, не бе предназначено за такива, които без разрешение се загубват при сняг и мраз в планината и дочакват в такава обстановка нощта. При по-малко омаломощен разсъдък той би трябвало да си каже, че от гледна точка на връщането това, което иска да глътне, е горе-долу най-вредното; а това той си каза, след като бе отпил няколко глътки, които веднага оказаха въздействие съвсем подобно на кулмбахското пиво, което бе пил при първата си вечеря тук — по времето, когато се бе изложил пред Сетембрини със своите разпуснати, не сдържани приказки за рибни сосове и други такива, пред господин Лодовико, педагога, който с един поглед напътстваше към разум дори и лудите, когато му отпускаха края, и чиято благозвучна тръба Ханс Касторп току-що дочу да оглася простора в знак, че ораторът-възпитател се приближава в усилени преходи, за да спаси от това ужасно положение и да заведе в къщи своя изстрадал питомец, грижовното дете на живота… Това, разбира се, беше пълна безсмислица и се дължеше само на кулмбахското пиво, което бе изпил по недоглеждане. Тъй като, първо, господин Сетембрини нямаше никакъв рог, а само шарманка, която стоеше на един крак върху паважа и чиято плавна мелодия бе придружена от устремени нагоре към къщите човеколюбиви очи; и, второ, той нито забелязваше, нито знаеше какво става, защото не се намираше вече в санаториума „Бергхоф“, а у дамския шивач Лукачек, в своята таванска стаичка с водната гарафа, над копринената килия на Нафта — пък и нямаше нито право, нито възможност да се намеси; толкова малко, колкото през карнавалната нощ, когато Ханс Касторп бе изпаднал в едно също такова объркано и лошо положение — когато бе върнал на болната Клавдия Шоша нейния крейон, своя молив, молива на Пшибислав Хипе… Как стоеше между впрочем въпросът с „положението“. За да се намира човек в едно положение, би трябвало да е полегнал, а не да стои, за да може тази дума да получи не само метафоричен, а своя справедлив и правилен смисъл. Хоризонтално — това бе положението, което се полагаше на един дългогодишен събрат на тия тук горе. Нима той не бе свикнал да лежи навънка при сняг и мраз, както нощем, така и денем? И той понечи да се отпусне, да полегне, когато го прониза прозрението, тъй да се каже, сграбчи го за яката и го задържа прав — прозрението, че и това бръщолевене на ум трябва да се мине само за сметка на кулмбахското пиво, че то се дължи единствено на неговото безлично желание за лежане и спане, описано в книгите като типично опасно, което се стреми да го подведе със софизми и игрословици.