„Тук има някакъв промах — заключи той. — Портото не бе най-подходящото средство, от няколкото глътки главата ми до немай-къде натежа, спадаше чак върху гърдите ми, а в мислите ми има само бъркотия и блудкави остроумия, на които не бива да се доверявам — не само на старите, които отначало ми хрумнаха, но и на по-новите, които съчиних, критикувайки първите, това е нещастието. «Son crayon!» Това значи нейният и в тоя случай не неговият; казва се «son», защото «crayon» е от мъжки род, всичко останало е плоско шегобийство. И с това нещо съм взел да си губя времето! Докато например много по-важно е обстоятелството, че левият ми крак, на който се опирам, е заприличал поразително на дървената стойка на шарманката на Сетембрини, стойката, която той побутва с коляно, за да се придвижи по паважа, когато пристъпва по-близо до прозореца и подлага кадифената си шапка, за да му подхвърли нещо момиченцето отгоре. А при това нещо безлично сякаш с ръце ме дърпа да полегна върху снега. Тук помага само раздвижването. Трябва да се пораздвижа — като наказание за кулмбахското пиво и за да възвърна гъвкавостта на вдървения си крак.“
Той се отблъсна с рамото си. Но щом се откъсна от колибата и направи само една крачка напред, вятърът го пресече като с остра коса и го подкара назад към стената-закрилница. Тя без съмнение бе най-подходящото място за престой, с което той засега трябваше да се примири, при което имаше свободен избор да се облегне, за разнообразие, с лявото рамо и да се подпира върху десния крак, като поразмърдва левия, за да го съживява. „При такова време човек не си напуска дома — помисли си той. — Допуска се умерено разнообразие, но никакъв ламтеж за нововъведения и никаква по-тясна връзка с урагана. Стой мирно и отпусни главата си, щом толкова ти е натежала. Стената е добра, дървените греди, сякаш излъчват някаква топлинка, доколкото тук може да става дума за топлина, дискретната собствена топлинка на дървото, туй невям е по-скоро въпрос на настроение, субективна работа… Ах, колко много дървета! Ах, животворният климат на живите същества! Какво благоухание!…“
Под него, под балкона, на който той като че ли стоеше, се разстилаше парк — обширен, буйно зеленеещ се парк от широколистни дървета, от брястове, чинари, буки, явори, брези; леко се преливаха цветовете на богатата, свежа, бляскава листна украса, леко шумоляха върхарите. Повяваше един приятен, влажен, наситен с балсам от диханието на дърветата ветрец. Топъл дъжд преминаваше на облак, но той бе прозрачен. Изпълненият с бели пръски въздух се провиждаше чак до небесата. Каква прелест! О, роден дъх, благоухание и изобилие на низината, от които отдавна бе лишен! Въздухът бе изпълнен с птичи гласове, изпълнен с грациозно задушевна и сладостна свирня, с чуруликане и гугукане, с трели и хлипания, без да се виждаше никой от певците. Ханс Касторп се усмихна, дишайки с благодарност. Междувременно обаче се разгърнаха нови красоти. Дъждовна дъга се извиси встрани над пейзажа, напълно оформена и ярка — едно съвършено великолепие; цветовете, още влажни, се преливаха един в друг и изтичаха, наситени като маслени бои, върху гъстата бляскава зеленина. Те бяха като музика, като звън на арфа, примесен със звуците на флейти и цигулки. Особено чудни бяха синият и виолетовият цвят. Всичко, сякаш омагьосано, потъваше в тях, преобразяваше се, пак се разгръщаше все по-ново и все по-красиво. Беше същото, както веднъж преди доста години, когато Ханс Касторп има щастието да чуе един световноизвестен певец, един италиански тенор, из чието гърло се разливаше благодатно изкуство и сила върху сърцата на хората. Той бе задържал един висок тон, който още отначало бе красив. Но постепенно, от миг на миг, страстното благозвучие се разгърна, набра още сили, проясни се все по-ярко и по-ярко. Сякаш отпадаха було след було, които до него момент никой не бе забелязал, ето сега се смъкна последното, което — тъй мислеха — бе разкрило върховната, най-чистата светлина, а после още едно, невероятно, най-най-последното, което даде път на такъв изблик на блясък, на такова великолепие до трепет и сълзи, че откъм публиката се надигна глухо ромолене на възхита, което звучеше почти като протест и противоречие, а Ханс Касторп дори изхлипа. Тъй бе сега и с неговия пейзаж, който се преобразяваше, разкриваше се с растящо просветление. Разля се синева… Бляскавите дъждовни була се смъкнаха: пред него се простираше морето — едно море, то бе някакво южно море, най-тъмносиньо, искрящо в сребро, някакъв чудно красив залив; отвореният му край се губеше всред омарата, а другата му половина бе обградена от все по-слабо синеещи се планински вериги; всред залива имаше острови, върху които се издигаха палми, а между кипарисови горички се белееха малки къщурки. О, стига, съвсем незаслужено бе това блаженство, тази светлина, тази дълбока чистота на небето, тази слънчева свежест на водата! Ханс Касторп никога не бе виждал нито това, нито нещо подобно. През своите ваканционни пътешествия той почти нищо не бе закачил от Юга — познаваше суровото бледо море и бе привързан към него с детски, първични чувства, но никога не бе стигал до Средиземното море, до Неапол, до Сицилия или до Гърция. При все това той си го спомняше. Да, колкото и странно да беше, той празнуваше сега един оживял спомен. „Ах, да, така е!“ — викаше нещо в него, сякаш открай време, тайно, без да го сподели дори със самия себе си, бе носил в сърцето си това слънчево щастие; а това „открай време“ бе далечно, безкрайно далечно, както откритото море вляво, там, където нежната теменужна синева на небето се срещаше с него.