И той погледна назад… Могъщи колони, без цокъл, награмадени от цилиндрични блокове, в чиито фуги никнеше мъх, се издигаха зад него — колоните на една храмова порта, в подножието на която имаше открито в средата стълбище — там бе седнал Ханс Касторп. С натежало сърце той стана, слезе встрани по стъпалата и през дълбокия вход излезе на постлана с плочи улица, която скоро го изведе до нови пропилеи. Той мина и през тях и ето че пред него се извиси храмът — огромен, сивозеленикав от старина, със стръмен стълбищен цокъл и широк фронтон, който лежеше върху капителите на също такива огромни и сякаш набити, стесняващи се нагоре колони, от които на места се подаваше встрани някой изместен жлебосан кръгъл блок. С мъка, помагайки си дори с ръцете, въздишайки, защото сърцето му все повече се притесняваше, Ханс Касторп се изкатери по високите стъпала и пристъпи в преддверието, където колоните образуваха същинска гора. Тя бе много дълбока, той се зарея из нея също като между стволовете на буките в гората край бледото море, съзнателно отбягвайки средата и пазейки се да не попадне там. Но скоро отново се отклони към средата и се озова пред една скулптурна група, две каменни женски фигури върху подставка, майка и дъщеря, както изглеждаше: едната, седнала, по-стара, по-достойна, блага и божествена, но с изразяващи тъга вежди над беззвездните празни очи, в туника с богати гънки и наметало, с було върху вълнистата коса на матрона, вчесана на път; другата права, майчински обгърната от първата, с кръгло девическо лице, преплела и скрила ръце под гънките на връхното си одеяние.
При разглеждането на статуята сърцето на Ханс Касторп по невнятни причини се изпълни с още повече тегота, страх и предчувствия. Той не се решаваше и все пак бе принуден да избиколи двете фигури и да мине през двойната колонада зад тях: там металната врата на храма зееше разтворена и коленете на клетника се подкосиха от това, което с вцепенение съзря. Две посивели жени, полуголи, със сплъстени коси, с увиснали гърди на вещица и дълги колкото един пръст цицки, бяха се отдали на някаква най-ужасна шетня там вътре между лумналите мангали. Над някаква тава те разкъсваха едно детенце, разкъсваха го с ръце всред страхотната тишина — Ханс Касторп видя нежна руса косица, оплескана с кръв — и поглъщаха цели късове, та крехките кости изпращяваха в техните муцуни и кръвта се стичаше от лигавите им устни. Страхотен леден мраз скова Ханс Касторп. Той искаше да покрие с ръце очите си, ала не можеше. Ето че те, въпреки ужасното си занимание, го забелязаха, размахаха окървавени пестници към него и го запроклинаха безгласно, но с най-долни думи, цинично, и то в народния диалект на Ханс Касторповия роден град. Доповръща му се, доповръща му се както никога досега. Отчаян, той понечи да се откъсне от това място, но се блъсна ребром о колоната зад него… и тъй се намери до своята колиба в снега, полегнал на едната си мишница, върху която бе отпуснал глава, опънал краката, както си бяха със ските; в ушите му все още звучеше отвратителният заядлив шепот, леденият ужас все още го притискаше.
Ала това не бе истинско и същинско пробуждане; той само попремигна, облекчен, че се е отървал от ония вещици, но иначе не му бе нито много ясно, нито пък много важно дали лежи до някаква храмова колона или до някакъв сеновал и той до известна степен продължи да сънува — не вече в картини, а мислено, при това не по-малко дръзновено и объркано.
„Мислех си аз, че всичко е сън — завълнува той. — Един много чаровен и страховит сън. Всъщност през цялото време го знаех и всичко аз сам си създадох — залесения парк и приятната свежест и всичко останало, хубавото и отвратителното, почти предварително го знаех. Но как може човек да знае и да си създаде такова нещо, така да се ощастливи и уплаши? Отде съм взел красивия залив с островите и после самия храм, накъдето ме насочиха погледите на онова мило момче, което бе застанало самичко? Човек не сънува само сънищата на собствената си душа, искам да кажа, човек сънува анонимно и задружно, макар и по свой собствен начин. Великата душа, от която ти си само една частица, сигурно сънува понякога посредством тебе, по твой начин, работи, които тя винаги сънува — своята младост своята надежда, своето щастие, своя мир и… своя кървав пир. Ето че лежа до своята колона и имам в тялото си още истинските остатъци от съня си, вледеняващия ужас от кървавия пир, но също и сърдечната радост от преди, радостта от щастието и смиреното благочестие на белите човеци. Полага ми се, настоявам аз, имам неоспорими права да лежа тук и да сънувам такива работи. Много нещо научих при тия тук горе за безпътицата и разума. С Нафта и Сетембрини пребродих извънредно опасни планини. Зная всичко за човека. Опознах неговата плът и кръв, върнах на болната Клавдия Пшибиславовия молив. Но който опознава тялото, живота, той опознава смъртта. Само че това не е всичко — по-скоро чисто и просто едно начало, ако погледнем педагогически. Трябва да имаме пред вид и другата половина, противоположността. Тъй като всичкият интерес към смъртта и болестта не е нищо друго освен една проява на интереса към живота, както и доказва хуманната медицина, която винаги говори тъй учтиво на латински за живота и неговите болести и е само една отсенка на това, което толкова взимат присърце, което с всичката възможна симпатия наричам със собственото му име: това е грижовното дете на живота, това е човекът, това е неговото положение и неговата държава… Не малко съм го разбрал, много нещо научих от тия тук горе, нали бях довеян тук от равнината, та аз, клетникът, почти се задуших; но сега от подножието на своята колона имам един съвсем не лош обзор… Видях насън положението на човека и на неговата учтиво-разумна и почтителна общност, зад която, в храма, се разиграва отвратителният кървав пир. Дали те, слънчевите хора, бяха толкова учтиви и мили един към друг, имайки мълчаливо пред вид тъкмо онова, ужасното? Ако е така, те са извлекли наистина един тънък и много прозорлив извод! Ще бъда на тяхна страна в душата си и не на страната на Нафта — между впрочем не и на страната на Сетембрини, те и двамата са дърдорковци… Единият е похотлив и злобен, а другият знае само да надува своята призоваваща към разум тръба и си въобразява, че може да отрезви дори лудите — нелепа работа. Филистерство и гола етика, безбожничество, това е едно на ръка. Но не искам да взема страната и на малкия Нафта с неговата религия, която е само един quazzabuglio