Безкрайно трудно бе да се освободи от връзките, които го бяха омотали и го притискаха о земята, но подтикът, който съумя да си даде, излезе по-силен. Ханс Касторп се обърна на лакът, мъжествено сви колене, подпря се и с голямо физическо усилие се изправи. Той отъпка със ските снега, заудря с ръце по ребрата си и разтърси рамене, като хвърляше възбудени и напрегнати погледи насам-натам и към небето, където се бе показала бледа синева между редките сиво-сини облаци, които бавно се движеха и отбулиха тесния сърп на месеца. Лек здрач. Никаква буря, никакъв снеговалеж. Планинският откос насреща с рошавия от елите гръб можеше напълно и ясно да се види, беше в покой. Сянката стигаше до половината му; горната половина бе осветена в нежнорозов цвят. Какво имаше и какво ставаше със света? Сутрин ли беше? И лежал ли бе цяла нощ в снега, без да замръзне, както пишеше в книгите? Никой от крайниците му не бе пострадал, никой не изпраска, докато се разтъпкваше, разтърсваше и удряше, без де се щади, като същевременно мислено се мъчеше да определи положението си. Ушите, върховете на пръстите на ръцете и краката му бяха безчувствени, но не повече, отколкото често му се бе случвало през зимата при лежането в лоджията. Удаде му се да измъкне часовника си. Той вървеше. Не бе спрял както обикновено, когато забравеше да го навие вечерта. Той не показваше и пет часа — далеч не. Липсваха дванадесет-тринадесет минути до пет. Удивително! Нима можеше да бъде това, нима можеше да е лежал тук в снега само десет минути или малко повече и си е конфабулирал толкова много щастливи и ужасни картини и лудешки смели размисли, през което време хексагоналната поразия се е оттеглила толкова бързо, колкото бе дошла? Защото на два пъти неговите мечти и фантазии бяха стигнали до обрат — единия път от ужас, а втория път от радост. Изглежда, че животът бе добронамерен към своето заблудено грижовно дете…
Но както и да беше, нека беше настъпило утрото или само следобедът (съвсем несъмнено беше все още ранна привечер): във всеки случай нито обстоятелствата, нито личното му състояние пречеха да се плъзне към къщи, а това и стори Ханс Касторп — в широк замах, така да се каже, по въздушната линия, той се спусна към долината, където, като стигна, вече светеха лампите, макар че последните излъчвани от снега зари на дневната светлина напълно му стигнаха за из пътя. Той се смъкна по Бременбюл, покрай гората Матенвалд и в пет и половина се озова в селото, където остави у бакалина спортните си принадлежности, почина си в таванската килия на Сетембрини и му разправи как и нему се бе случило да го изненада снежна фъртуна. Хуманистът бе изплашен до немай-къде. Той дигна ръка над главата си, здравата се накара на отмалелия си гост за неговото опасно лекомислие и незабавно запали пуфкащия спиртник, за да направи кафе, което, макар и силно, не попречи на Ханс Касторп да заспи още на стола.
Високо цивилизованата атмосфера на „Бергхоф“ го обгърна един час по-късно. При вечерята той солидно се наяде. Каквото бе сънувал, бе почнало да избледнява. Каквото бе размислял, още тази вечер вече не проумяваше много ясно.
Като войник и юнак
Ханс Касторп постоянно получаваше кратки новини от братовчед си, отначало добри, въодушевени, после по-малко благоприятни, а накрай такива, които смътно разкрасяваха нещо твърде печално. Поредицата пощенски картички почна с веселото съобщение за постъпването на служба и за въодушевяващата церемония, при която той, както се изрази в своя отговор Ханс Касторп, бил дал обет за бедност, целомъдрие и повиновение. После продължи пак весело: етапите на една гладка, привилегирована кариера, облагоприятствана от страстната любов към призванието и симпатията на началството, бяха отбелязвани заедно с поздравите и благопожеланията. Тъй като Йоахим бе следвал няколко семестъра, не се наложи да посещава Военното училище и го освободиха от службата като портупей-юнкер. По Нова година го произведоха подофицер и той изпрати снимка, на която личаха нашивките му. Във всеки от неговите кратки доклади проблясваше възхитата от духа на чинопочитателната, желязно стегната и все пак жлъчно хумористична, държаща сметка и за човека йерархия, която го бе обгърнала. Имаше анекдоти за романтично обърканото държане на фелдфебела, един навъсен и фанатичен военен, към него, несъвършения млад подчинен, в когото обаче съзираше своя посветен утрешен командир, който фактически вече посещаваше офицерския клуб. Той бе чудат и див. После ставаше дума за допускането до офицерския изпит. В началото на април Йоахим бе лейтенант.