Току-що бе почнало вечерното режимно лежане. Докарал ги бе същият влак, с който Ханс Касторп бе пристигнал тук горе преди години, които не бяха нито кратки, нито дълги, а неизмерими по време — до висша степен богати с преживелици и все пак напълно нищожни; и сезонът бе същият, дори с точност: през първите августовски дни. Йоахим, както казахме, пристъпи весело възбуден до Ханс Касторп или по-скоро излезе на балкона през стаята, която с бързи крачки бе прекосил; той го поздрави със смях, дишайки бързо, задавено и на пресекулки. Той бе отново изкарал дългото пътешествие дотук горе, през разни държави, през голямото като море езеро и после по стръмни пътища — и ето че бе застанал тук, сякаш никога не бе отсъствал, докато неговият полуиздигнал се от хоризонталното си положение роднина го посрещна с многократни „хало!“ и „виж ти!“. Цветът му бе свеж, било поради живота на открито, който бе водил, било поради разгорещяването от пътуването. Направо, без да се отбие в стаята си, той бе избързал до номер 34, за да поздрави другаря си от старите дни, които отново бяха се превърнали в настояще, докато майка му се бе заела с тоалета си. Щели да вечерят след десет минути, естествено в ресторанта. Ханс Касторп все щял да може да похапне нещо или поне да изпие глътка вино с тях. И Йоахим го издърпа до номер 28 отсреща, където работите се развиха както на времето, вечерта при пристигането на Ханс Касторп, само че с разменени роли: Йоахим, бъбрейки трескаво, си миеше ръцете на излъскания умивалник, а Ханс Касторп го гледаше — между впрочем учуден и до известна степен разочарован, дето вижда братовчед си в цивилно облекло. Ами че призванието му по нищо не личеше. Той винаги си го бе представял като офицер, в униформа, и изведнъж насреща му стои някакъв си обикновен човек в едноцветен сив костюм. Йоахим се изсмя и го изкара наивен. Ах, не, униформата бил оставил у дома. Въпросът с униформата, нека Ханс Касторп научел и това, бил по-особен. Не всеки локал можел да се посещава в униформа. „А, така ли? Покорно благодаря“ — каза Ханс Касторп. Ала Йоахим, изглежда, не разбра обидния смисъл на неговата забележка, а почна да се осведомява за всички лица и обстоятелства в „Бергхоф“ не само без каквото и да е високомерие, но с всичката подходяща развълнуваност на възвръщенеца. После през балконската врата се появи и госпожа Цимсен, поздрави племенника си в оная форма, която много хора избират при подобни случаи, сякаш бе приятно изненадана да го завари тук — с един израз, който между впрочем печално бе сподавен от умората и тихата скръб, която очевидно се отнасяше до Йоахим, — а после и тримата слязоха долу.
Луизе Цимсен имаше същите красиви, черни и кротки очи като Йоахим. Нейната също така черна, но вече силно прошарена с бяло коса бе прихваната с една почти незабележима тънка мрежица, която поддържаше формата на фризурата й, и това изобщо подхождаше на целия й характер, който бе разсъдлив, любезен, кротък и улегнал и със своята очевидна духовна несложност й придаваше някакво приятно достойнство. Ясно беше, а и Ханс Касторп никак не се учуди, че тя не разбираше и до известна степен не одобряваше бързото дишане на Йоахим и неговото припряно говорене, явления, които по всяка вероятност не отговаряха на поведението му в къщи и по пътя и бяха в противоречие с неговото състояние. Тя не можеше да проумее, не можеше да прозре възприятията на Йоахим, тези бурни възприятия от завръщането, които в момента опиянено надхвърляха всички противоположни усещания и сигурно още повече се възпламеняваха от вдишването на въздуха, нашия несравнимо лек, разреден, разгорещяващ въздух тук горе. „Бедното мое момче“ — мислеше тя, а при това гледаше как бедното момче и братовчед му се отдават на необуздано веселие, съживяват стотина спомена, задават си стотина въпроса и при отговорите смеешком се отпускат назад в столовете си. Многократно тя каза: „Недейте така, деца!“ А това, което накрай каза, трябваше да прозвучи възрадвано, ала излезе изпълнено с недоумение и лек укор: „Йоахим, наистина отдавна не съм те виждала такъв. Изглежда, че трябваше да дойдем тук, за да станеш същият както в деня на производството ти.“ След което естествено дойде и краят на Йоахимовото веселие. Настроението му рязко се промени, той се опомни, умълча се, не хапна нищо от десерта, макар че се касаеше до едно извънредно апетитно шоколадено суфле със сметана (Ханс Касторп, напротив, съвсем не се отказа, ако и да бе минал едва един час от приключването на свръхобилната вечеря), и накрай изобщо не вдигаше поглед очевидно защото имаше сълзи в очите чу.