— Хм — каза Ханс Касторп и продължи да чертае. — Значи, зад кулисите се свършва тая работа, а?
— Да, може така да се каже. Но неотдавна, оттогава трябва да има, чакай малко, осем седмици…
— Тогава не можеш да кажеш неотдавна — забеляза Ханс Касторп сухо и зорко.
— Как? Е добре, не неотдавна. Много си точен. Аз само на приумица казах числото. Значи, преди известно време погледнах веднъж зад кулисите, съвсем случайно, помня го като днес. Това беше, когато донесоха на малката Хуйус, една католичка, Барбара Хуйус, последното причастие, което се дава преди смъртта, знаеш, последното помазване. Когато пристигнаха тук, тя беше още на крака, на моменти беше лудешки весела, детински глупавичка като подявка. Но после всичко тръгна много бързо, тя вече не ставаше, лежеше през три стаи от моята, дойдоха родителите й, а после се яви, значи, свещеникът. Той дойде, когато всички бяха чай, следобед, нямаше никого по коридорите. Но, представи си, аз се бях успал, заспал бях при лечението чрез лежане, не бях чул гонга и бях закъснял с четвърт час. Ето защо в решителния момент не бях там, дето бяха всички, а попаднах зад кулисите, както ти казваш; като минавах през коридора, насреща ми идеха те, в дантелени ризи, един носеше кръст отпреде — златен кръст с фенери, носеше го като бончук пред еничарска музика.
— Това не е сравнение — каза Ханс Касторп не без строгост.
— Така ми заприлича. Без да искам, си спомних за музиката. Но слушай по-нататък. Те идват към мен, леви-десни, леви-десни, в бърз ход, трима, ако се не лъжа, напред човекът с кръста, после свещеникът с очила на носа, а накрай едно момче с кадилница. Свещеникът държеше причастието до гърдите си, то беше закрито, а главата му смирено бе склонена, нали то им е най-светото.
— Именно за това — подхвърли Ханс Касторп. — Именно поради тази причина се учудвам, че можеш да говориш за звънците.
— Добре-добре. Но чакай малко, ако ти беше там, и ти нямаше да знаеш как да се държиш. Спомням си, че всичко беше като насън…
— В какъв смисъл?
— Слушай в какъв. Питам се, значи, как да се държа при тези обстоятелства. Нямах шапка, за да я сваля…
— Виждаш ли! — побърза да го прекъсне още веднъж Ханс Касторп. — Виждаш ли, че човек трябва да носи шапка. На мене естествено ми направи впечатление, че тук горе не носите шапки. Човек обаче трябва да е с шапка на главата, за да може да я снема при случаи, когато подобава. Но какво стана по-нататък?
— Изправих се до стената — каза Йоахим, — в приличен стоеж, и леко се поклоних, когато минаха край мене, беше тъкмо пред стаята на малката Хуйус, номер двадесет и осем. Мисля, че свещеникът се зарадва, дето го поздравих; той много учтиво поблагодари и свали такето си. В същия момент обаче спряха и момчето с кадилницата почука, натисна дръжката на вратата и пропусна шефа му да мине пръв в стаята. А сега си представи и обрисувай моя ужас и моите чувства! В момента, когато свещеникът престъпи през прага, отвътре долетя страшен писък за помощ, един крясък, никога не си чувал такова нещо, три-четири пъти едно след друго, а после се поде вик без пауза и отдих, вероятно из широко отворена уста, ах, вик на отчаяние, на ужас, на съпротива, вик, който не може да се опише, който същевременно бе изпълнен с някаква страхотна молба, а изведнъж го дочувам кух и притъпен, сякаш бе потънал в земята и долиташе из някакъв зимник.
Ханс Касторп с рязко движение се бе извърнал към братовчед си.
— Това малката Хуйус ли беше? — попита той възбудено. — А как така „из някакъв зимник“?
— Тя се бе свряла под завивката! — каза Йоахим. — Представи си какво почувствах! Свещеникът стоеше отвъд прага и говореше нещо успокоително, още го виждам как си подава напред главата и как я прибира отново. Човекът с кръста и момчето стояха още на самия праг и не можеха да влязат. А аз успях да погледна помежду им в стаята. Стаята е същата като твоята и моята, леглото е вляво от вратата до страничната стена, а до него стояха хора, близките, разбира се, родителите, които успокоително говореха към леглото, там нищо не се виждаше освен една безформена маса, която се молеше и страхотно протестираше и риташе с нозе.
— Ти казваш, че ритала с нозе?
— С всички сили! Но това не й помогна, тя трябваше да приеме последното причастие. Свещеникът тръгна към нея, влязоха и двамата други и затвориха вратата. Но преди това видях още: главата на малката Хуйус се показа за секунда с разбъркана светлоруса коса и се взря в свещеника с широко разтворени очи, такива едни бледи, безцветни очи, а после с писък отново се скри под чаршафа.