— И това ми разказваш едва днес? — каза Ханс Касторп след пауза. — Не разбирам защо още снощи не отвори дума. Но, боже мой, тя трябва да е имала още много сили, за да се бори така. Без сили то не става. Не би трябвало да викат свещеника, преди болният да е отслабнал съвсем.
— Тя беше отслабнала… — възрази Йоахим. — Ах, за разказване има много, изборът само е труден… Тя беше отслабнала, единствено страхът й даде тия сили. Та тя ужасно се страхуваше, защото разбра, че трябва да умре. Тя бе младо момиче, трябва да я извиним. Но и мъже се държат понякога така, което естествено е непростима отпуснатост. Между впрочем Беренс знае как да се отнася с тях, за такива случаи той намира правилен тон.
— Какъв тон? — запита Ханс Касторп със смръщени вежди.
— „Я не се превземайте!“ — казва им той — отвърна Йоахим. — Поне напоследък е казал така на един, ние узнахме това от старшата сестра, която е била там и е помагала да държат умиращия. Това е бил един, който накрая направил отвратителна сцена и в никой случай не искал да умре. Тогава Беренс се нахвърлил върху му. „Я, моля ви се, не се превземайте така!“ — казал му той и пациентът млъкнал и съвсем тихичко си умрял.
Ханс Касторп се плесна с ръка по бедрото, отпусна се върху облегалото на скамейката и погледна към небето.
— Е, слушай, това пък вече е прекалено! — извика той. — Нахвърля се върху му и чисто и просто му казва: „Я не се превземайте!“ На един умиращ! Това е прекалено! Един умиращ до известна степен е достоен за уважение. Не може току-така… Един умиращ е, така да се каже, нещо свещено, така мисля аз!…
— Не отричам — каза Йоахим. — Но когато някои се държат толкова отпуснато…
— Не! — настоя Ханс Касторп с рязкост, която далеч не отговаряше на Йоахимовото възражение. — Не можеш да ме разубедиш, че един умиращ е нещо по-благородно от някакъв нахалник, който се разхожда, смее се, печели пари и си тъпче корема. Не може така… — И гласът му много особено потрепна. — Не може току-тъй да го… — И думите му се задавиха от смеха, който го обзе и надмогна вчерашния безпределен смях, който извираше от дълбоко, разтърсваше тялото му, затвори очите му и изкара сълзи изпод клепачите му.
— Пст! Млъкни! — пошушна изведнъж Йоахим и незабелязано го сръга отстрани. Ханс Касторп вдигна поглед през сълзи.
По пътя отляво идваше един непознат деликатен господин, брюнет, с хубаво засукани черни мустаци и светли карирани панталони; той пристъпи, поздрави се с Йоахим и поздравът му беше отривист и звучен, после застана прав пред него в грациозна поза, кръстосал крака и опрян на бастуна си.
Сатана
Неговата възраст трудно можеше да се определи; трябва да беше между тридесет и четиридесетгодишен, защото, макар че общият му вид бе младежки, косата на слепите му очи вече бе посребрена, а по-нагоре — видимо оредяла: две лиси петна се бяха образували до тесния, рядък път и правеха челото му по-високо. Неговият костюм — тези светложълтеникави карирани панталони и въздългото сако от развласен плат с два реда копчета и много големи ревери — бе всичко друго, но не елегантен; пък и поизвърнатата му права яка бе излиняла по ръбовете от много пране, черната му връзка бе поизтъркана, а ръкавели очевидно не носеше — Ханс Касторп забеляза това по ръкавите, които свободно висяха около китките му. Въпреки това той видя, че пред себе си има истински господин; интелигентният израз на лицето му, неговото свободно, дори красиво държание поставяха това вън от съмнение. Тази смесица обаче от опърпаност и грациозност, тия черни очи и леко завитите мустаци веднага напомниха на Ханс Касторп за ония чуждоземни музиканти, които по Коледа свирят по дворовете на родния му град и с вдигнати нагоре кадифени очи поднасят широкополите си шапки, за да уловят хвърлените им десетпфенигови монети. „Шарманкаджия!“ — помисли си той. Ето защо не се чуди на името, което чу, когато Йоахим стана от скамейката и с известна стеснителност го представи:
— Моят братовчед Касторп, господин Сетембрини.
Ханс Касторп също бе станал, следи от неговата бурна веселост още личаха по лицето му. Но италианецът с учтиви думи помоли двамата да не си развалят спокойствието и ги накара отново да седнат, докато сам остана прав насреща им в своята приятна поза. Той се усмихваше, докато стоеше и разглеждаше братовчедите, а особено Ханс Касторп; под гъстите му мустаци, там, дето те красиво се извиваха нагоре, единият ъгъл на устата му потрепна и се придръпна, а това упражни особено въздействие върху опиянения Ханс Касторп, накара мисълта му да се избистри и да застане нащрек, за миг го отрезви и той се позасрами. Сетембрини каза: