Какво, какво? В ковачницата на Хансовите размисли и представи бе настъпила страшна неразбория. Ето я наметнатата със синя мантия смърт като хуманистичен ретор; а погледнеше ли човек малко по-отблизо педагогическия бог на литературата и приятел на човечеството, вместо него се мъдреше някаква маймунска мутра със знака на нощта и магьосничеството на челото… Той махна с ръка, за да се отбрани, а после закри с нея очите си. Ала всред мрака, където се бе спасил от объркването, се разнесе гласът на Сетембрини, който продължи да възхвалява литературата. Не само умозрителните, но и дейните величия във всички епохи били свързани с нея, извика той и спомена Александър, Цезар, Наполеон, назова прусака Фридрих и други герои, дори Ласал и Молтке. Той не възрази, когато Нафта го закара чак в Китай, където господствало най-карикатурното боготворение на азбуката, което някога било достигано, и където човек ставал генерал-фелдмаршал, ако можел да изпише с туш всичките четиридесет хиляди словни знака, което сигурно било напълно по сърцето на един хуманист.
Той, Нафта, този клет присмехулко, много добре знаел, че не се касаело до туширане, а до литературата като импулс на човечеството, до нейния дух, който изобщо представлявал духа — чудото на съчетанието между анализ и форма. Този дух пробудил проникновението във всичко човешко, той предизвикал омаломощаването и унищожението на глупавите стойностни преценки и убеждения, той станал причина за морализирането, облагородяването и усъвършенстването на човешкия род. Създавайки изключителна морална изтънченост и чувствителност, той, без да фанатизира никого, приучил същевременно хората на съмнение, правда и търпимост. Пречистващото, освещаващото въздействие на литературата, унищожението на страстите посредством познанието и словото, литературата като път към разбирателство, опрощение и любов, спасителното могъщество на езика, литературният дух като най-благородната проява изобщо на човешкия дух, литераторът като съвършен човек, като светец — в този блестящ тон се разви апологетичното венцехваление на господин Сетембрини. Ах, но и неговият противник не бе вързан в устата; той съумя да разбие това предълго алилуя с опасни, блестящи възражения, като се обяви за позицията на съхранението и на живота против духа на разложението, който се прикривал зад оная серафимска фарисейщина. Чудотворното съчетание, за което тремолирал господин Сетембрини, добави той сега, не се свеждало до нищо друго освен до измама и фокусничество, тъй като формата, с която литературният дух се перчел, че свързва с принципа на изследването и селективността, била само една привидна и лъжлива форма, а не истинска, развърната, естествена форма, никаква жизнена форма. Вярно, тъй нареченият усъвършенствател на човечеството говорел нещо си за пречистване и освещаване, но в действителност целта му била да се скопи и обезкърви животът; да-да, този дух и неговата ревностна теория осквернявали живота, а който желаел да унищожи страстите, той желаел небитието — чистото небитие, чисто, разбира се, защото фактически „чист“ бил единственият атрибут, който в края на краищата можел да се приложи към небитието. Тук обаче господин Сетембрини, литераторът, се показвал направо такъв, какъвто бил, тоест като човек на прогреса, на либерализма и на буржоазната революция. Защото прогресът бил чист нихилизъм, а либералният буржоа всъщност бил човек на небитието и на дявола, да, той отричал бога, отричал консервативно и позитивно абсолютното, като се кълнял в дяволски антиабсолютното и се смятал за кой знае колко благочестив със своя пацифизъм на смъртта. Той обаче нищо по-малко не бил от благочестив, а бил един архипрестъпник по отношение на живота, пред чиято инквизиция и средновековен таен съд заслужавал да бъде привлечен и изтезаван — и тъй нататък.