Това бе валидната парола, с която всички мълком се бяха съгласили. Но истината изглеждаше другояче: единият не бе съвсем сигурен, че другият в дълбините на душата си вярва на тази парола, и когато двамата свеждаха очи, то ставаше именно поради това съмнение и никога не ставаше, ако преди това очите им не бяха се срещнали. Това обаче често се случваше след събеседването върху литературата, когато Ханс Касторп за първи път забеляза невижданата дотогава светлина в дъното на Йоахимовите очи, както и своеобразния „застрашителен“ израз в тях. То се случи особено веднъж на трапезата: именно когато прегракналият Йоахим неволно изключително зле се задави и почти не можеше да си поеме дъх. Та тогава, когато Йоахим се давеше зад салфетката си, а госпожа Магнус, неговата съседка, съгласно някаква стара практика го тупаше по гърба, очите им се срещнаха по начин, който смути Ханс Касторп по-ужасно от самата злополука, която естествено всякого можеше да сполети; тогава Йоахим затвори очи и притиснал салфетката до устата си, напусна масата и залата, за да се изкашля вънка на воля.
Усмихнат, ако и още малко бледен, той се върна след десетина минути, промълви някакво извинение за предизвиканото смущение и продължи участието си в свръхобилната вечеря; после никому не дойде на ум да се върне на толкова обикновения инцидент дори само с някоя забележка. Ала когато няколко дни по-късно, този път не при вечерята, а при пищната втора закуска преди обеда, се случи същото, впрочем без да се срещнат очите, поне не очите на братовчедите, защото Ханс Касторп, наведен над чинията си, се хранеше, уж нищо не забелязал — този път, след раздигането на масата, все пак се наложи да се поразговорят за случката и Йоахим се разгълча по адрес на оная проклетница Милендонк, която със своя ни в клин, ни в ръкав зададен въпрос му пуснала една муха, омагьосала го и му внушила тая работа, дявол да я вземе. Да, очевидно се касаело до внушение, каза Ханс Касторп — забавна констатация въпреки цялата неприятност. А Йоахим, след като вече бяха назовали по име цялата работа, посем сега се опълчваше успешно срещу въпросното магьосничество, внимаваше при яденето и не се задавяше повече, отколкото в края на краищата други, неомагьосани люде; това му се случи отново едва след деветдесет дни, но за тоя случай не заслужаваше и да се говори.
И все пак повикаха го при Радамант по никое време и без да му бе дошъл редът. Старшата сестра го бе записала и едва ли бе постъпила глупаво; щом като в санаториума имаше ларингологическо огледало, достатъчно сериозен повод да извадят от шкафа този хитроумно измислен инструмент бе упоритата прегракналост, която понякога по цели часове се израждаше в истинска афония, както и гърлоболът, който винаги се обаждаше, когато Йоахим пропуснеше да омекоти гърлото си със средства, предизвикващи отделяне на слюнка — да не говорим за това, че ако Йоахим сега се задавяше нормално рядко, то се дължеше само на голямата предпазливост, която прилагаше при яденето и която редовно го караше последен да става от масата.
Придворният съветник, значи, дълго време се бе взирал със своето светещо и отразяващо огледало дълбоко в гърлото на Йоахим, след което пациентът, съгласно изричното желание на Ханс Касторп, се озова на балкона му, за да докладва. Процедурата била доста мъчителна и гъделичкаща, съобщи той почти шепнешком, защото тъкмо бе времето за главното режимно лежане и разговорите бяха забранени, и накрай Беренс му издрънкал сума работи за някакъв възпалителен процес и казал, че всеки ден трябвало да му мажат гърлото, още утре щели да почнат да го изгарят, трябвало обаче преди това да приготвят лекарството. Значи, възпалителен процес и изгаряне. Ханс Касторп, чиято глава бе пълна с мисловни асоциации, които стигаха докъде ли не и се разпростираха дори до хромия портиер и до оная дама, която цяла седмица се бе държала за ухото и въпреки това успяха да я успокоят, имаше още някои въпроси на устните си, но се въздържа, а реши да ги зададе между четири очи на придворния съветник и се задоволи да изрази пред Йоахим своето задоволство, че тая неприятна история вече се намирала под съответен контрол и че лично придворният съветник я бил взел в своите ръце. Той бил истински мъжага и щял да се справи с нея. На което Йоахим кимна, без да го погледне, извърна се и премина в своята балконска лоджия.
Какво стана с откровения Йоахим? През последните дни очите му бяха станали тъй несигурни и плахи. Неотдавна старшата сестра Милендонк бе пропаднала, когато се бе опитала да проникне в неговия кротък тъмен поглед, но ако сега отново би опитала щастието си, човек наистина не можеше да бъде сигурен как щяха да се развият работите. Във всеки случай Йоахим отбягваше такива размени на погледи и ако въпреки това очите им се срещаха (защото Ханс Касторп често се вглеждаше в него), никой не се чувстваше от това по-добре. Ханс Касторп остана угрижен на балкона си, подсторван от неотразимото изкушение незабавно да накара шефа да му даде обяснение. Ала това не бе възможно, защото Йоахим щеше да го чуе, че става, така че се наложи едно отлагане, с оглед да се докопа до Беренс в течение на следобеда.