Но такъв случай не се представи. Странно! Не можа и не можа да се случи така, че да хване придворния съветник, и то нито нея вечер, нито през двата последвали дни. Естествено и Йоахим се яви като пречка, защото той нищо не биваше да разбере, но то не стигаше, за да се обясни защо разговорът не можа да се състои и защо Радамант по никой начин не можа да бъде засечен. Ханс Касторп го търсеше и разпитваше за него по целия санаториум, отправяха го ту тук, ту там, където сигурно щял да го намери, но все не го заварваше вече на посоченото място. Беренс се яви на един обед, но бе седнал далеч, на „лошата руска маса“, и изчезна преди десерта. На няколко пъти Ханс Касторп вече смяташе, че го е хванал за пеша, забелязвал го бе спрян на стълбите и по коридорите в разговор с Кроковски, със старшата сестра или някой пациент и го задебваше. Но отклонеше ли за момент поглед, Беренс потъваше вдън земя.
Едва на четвъртия ден той стигна до целта си. От балкона си видя, че следеният дава в парка някакви напътствия на градинаря, отхвърли бързо завивките и изтича надолу. Придворният съветник току-що се бе понесъл с издаден напред врат към квартирата си. Ханс Касторп хукна и дори си позволи да извика, но не го чуха. Накрай, стигнал задъхан, той успя да накара своя човек да спре.
— Какво търсите тука! — нахока го придворният съветник и очите му още повече изпъкнаха. — Трябва ли да ви връчат специален екземпляр от правилника за вътрешния ред? Доколкото знам, сега е време за лежане. Вашата крива и вашата снимка не ви създават някое особено право да играете ролята на свободен барон. Би трябвало тук някъде да поставя за плашило един идол със задача да намушква всички, които между два и четири часа се отдават на разпътствие в парка! Какво искате собствено?
— Господин придворен съветник, трябва на всяка цена да поговоря за минута с вас!
— Отдавна съм забелязал, че ви е влязла такава муха в главата. Ами че вие ме преследвате, сякаш съм някаква жена или бог знае какъв предмет за удоволствие. Какво искате от мене?
— Касае се само до моя братовчед, господин придворен съветник, прощавайте! Сега го мажат… Убеден съм, че с това работата е наред. Нали се отнася до нещо безобидно — само този въпрос си позволявам да ви задам.
— На вас ви се ще всичко да е все безобидно, Касторп, такъв сте си вие. Случва се понякога да не страните и от небезобидни неща, но тогава се отнасяте към тях, като че ли са безобидни и с това смятате, че ставате много приятен пред бога и хората. Вие сте един своего рода страхливец и лицемер, човече, и ако вашият братовчед ви нарича цивилен, това все още е много леко изразено.
— И така да бъде, господин придворен съветник. Естествено слабостите на моя характер са вън от всяко съмнение. Но тъй като именно те са вън от съмнение, аз от три дни насам искам да ви помоля за нещо друго, само за едно…
— Да ви сервирам нещата възможно приятно подсладени и в най-розова светлина! Вие ме безпокоите и ми дотягате, за да укрепя вашето проклето лицемерие, та да спите като невинно агънце, докато други хора бодърстват и ги брули вятърът.
— Но, господин придворен съветник, вие сте извънредно строг към мене. Аз, напротив, исках…
— Да, строгостта е нещо, което ни най-малко не ви приляга. Виж, братовчед ви е друг човек, замесен от съвсем друго тесто. Той знае какво е положението. Знае и мълчи, разбирате ли ме? Той не дърпа хората за пешовете, за да му разправят бабини деветини и безобидни приказчици. Той знаеше какво върши и какво рискува и е един левент, който знае как да се държи и как да си събира устата — чисто мъжко изкуство, но за съжаление неприсъщо на такива двуноги бегълци от неприятностите като вас. Но едно ще ви кажа, Касторп, ако вземете тук да ми разигравате сцени, ако се разпискате, ако се отдадете на цивилните си чувства, веднага ще ви изхвърля. Защото тук трябва да си говорим като мъже, разбирате ли ме?
Ханс Касторп замълча. Той измени цвета си, стана на петна. Беше твърде бакъреночервен, за да пребледнее съвсем. Най-сетне каза с трепкащи устни:
— Благодаря много, господин таен съветник. Сега и на мен работата ми е ясна, защото предполагам, че вие не бихте ми говорили тъй — как да кажа — тъй тържествено, ако положението на Йоахим не беше толкова сериозно. Аз ни най-малко не съм привърженик на сцени и писъци, в това си обвинение не бяхте прав. А стане ли нужда от дискретност, там вече може напълно да разчитате на мен, това смятам, че мога да ви гарантирам.