И тъй оттогава Йоахим зае едно постоянно хоризонтално положение и Ханс Касторп написа за това на Луизе Цимсен, написа й в своя превъзходен лежащ стол: към по-предишните си кратки съобщения сега трябвало да я уведоми, че се било наложило Йоахим да пази леглото и че нищо не бил казал, но от погледа му проличавало неговото желание да види майка си — придворният съветник Беренс изрично подкрепял това неизречено желание. Последното той добави внимателно, но недвусмислено. И така съвсем не бе за чудене, че госпожа Цимсен се възползва от най-бързите транспортни средства, за да стигне час по-скоро при сина си: още на третия ден след отправянето на хуманното тревожно писмо тя пристигна и Ханс Касторп я посрещна с шейна всред снежната виелица на гарата на селото — още преди да се зададе влакчето, той, на перона, придаде подходящия израз на лицето си, тъй че да не стресне прекалено майката от първия момент, но и тя да не прочете при първия си поглед нещо измамно и весело.
Колко ли често такива посрещания е имало вече тук, колко ли често при тия срещи слизащият от влака се е втурвал с настоятелна, боязлива изпитателност към посрещача! Госпожа Цимсен създаваше впечатлението, като че ли бе преминала пътя от Хамбург дотук пешком. С разгорещено лице тя притегли ръката на Ханс Касторп към гърдите си и оглеждайки се някак си плахо, почна да задава припрени и същевременно поверителни въпроси, от които той се измъкна, като й поблагодари, задето е дошла толкова скоро — това било прекрасно и Йоахим ужасно щял да й се зарадва. Да-да, той засега бил на легло, заради течната храна, която естествено упражнявала своето въздействие върху състоянието на силите му. Но тук имало в случай на нужда и други възможности, например изкуствено хранене. Между впрочем тя сама щяла да види.
Тя видя; и редом с нея видя Ханс Касторп. До този момент промените, които през последните седмици се бяха отразили върху Йоахим, не бяха му направили толкова голямо впечатление — младите хора нямат много набит поглед за такива работи. Ала сега, застанал до пристигналата отвън майка, той го наблюдаваше сякаш с нейните очи, като че ли дълго време не бе го виждал, и ясно и недвусмислено забеляза това, което несъмнено и тя бе забелязала, което обаче най-добре от тримата сам Йоахим знаеше, а именно, че бе обречен на смърт. Той задържа ръката на госпожа Цимсен в своята, която бе също така жълта и суха като неговото лице, от което, именно вследствие на отслабването, ушите, тази малка неволя на добрите му години, изглеждаха още по-щръкнали от по-рано, жалко обезобразяваха лицето му, което, независимо от този недостатък и въпреки печата на страданието и израза на сериозност, строгост и дори гордост, който носеше, изглеждаше още по-мъжествено красиво — макар че устните му, с черните мустачки над тях, сега изглеждаха твърде пълни в сравнение със сенчесто хлътналите бузи. Две бръчки се бяха вкопали в жълтеникавата кожа на челото между очите, които, ако и да лежаха дълбоко в кокалестите си глобове, бяха по-красиви и по-големи от всякога и Ханс Касторп им се зарадва. Защото, откакто Йоахим бе паднал на легло, всяко смущение, мрак и несигурност бяха изчезнали от тях — само онази и по-преди забелязана светлина се криеше в техните спокойни, тъмни дълбини, а естествено също и онази „заплаха“. Той не се усмихна, докато държеше ръката на майка си и шепнешком й каза добър ден и добре дошла. И при нейното влизане той дори за миг не бе се усмихнал и тази неподвижност и неизменност на израза му каза всичко.
Луизе Цимсен бе твърда жена. Тя не се развайка при вида на своя славен син. Невъзмутима и стегната като подредената й под едва видимата мрежица коса, флегматична и енергична, както е известно за жените от нейния край, тя се зае лично да гледа Йоахим, подтиквана към майчинска готовност за борба от неговия вид и изпълнена с вярата, че ако нещо може да се спаси, то ще се удаде само на нейната сила и бдителност. Не заради своето удобство, а само за да се спази установената практика, след няколко дни тя се съгласи да наемат сестра да гледа тежко болния. Беше сестра Берта, в действителност Алфреда Шилдкнехт, която се появи с черната си ръчна чанта до леглото на Йоахим, но нито деня, нито нощя ревностната енергия на госпожа Цимсен не й оставяше много работа и сестра Берта разполагаше с достатъчно време, за да стои на коридора и да се озърта, пъхнала зад ухото си лентата на своето пенсне.