Сестрата — протестантка — бе трезва душа. Сама в стаята с Ханс Касторп и болния, който съвсем не бе заспал, а лежеше по гръб с отворени очи, тя изтърси:
— И насън не би ми минало през ума, че ще ми се случи да гледам преди смъртта му едного от вас двамата.
Изплашеният Ханс Касторп е див поглед я заплаши с пестника си, но тя едва ли разбра какво искаше — далеч от мисълта, и то е право, че е необходимо да се щади болният, и твърде делово настроена, за да й мине през ума, че някой, а особено най-близките, може да се самоизмамва относно характера и изхода на този случай.
— Ето — каза тя, като напои с одеколон една носна кърпа и я поднесе под носа на Йоахим, — поразведрете се още малко, господин лейтенанте!
И наистина малко смисъл имаше по него време да заблуждават Йоахим — освен с тонично въздействие, както смяташе госпожа Цимсен, когато със силен, развълнуван глас му говореше за неговото оздравяване. Защото две неща бяха очевидни и неоспорими: първо, че Йоахим с ясно съзнание вървеше към смъртта и, второ, че вършеше това задоволен и в хармония със самия себе си. Едва през последната седмица, в края на ноември, когато се появи и сърдечна слабост, той часове наред се забравяше, обзет от изпълнено с блажени надежди заблуждение относно своето състояние, и говореше за скорошното си завръщане в полка и участието си в големите маневри, които смяташе, че още не са свършили. По същото време обаче придворният съветник Беренс счете за ненужно да създава повече надежди у близките и обяви края за въпрос на часове.
Едно явление толкова печално, колкото и закономерно — тази забравяща и вярваща самозаблуда дори на мъжествени натури по време, когато процесът на разложението се приближава към своята смъртна цел, — закономерно-безлично и надхвърлящо всяко индивидуално съзнание като изкушението да заспи, което овладява замръзващия, и въртенето в кръг на заблудения. Ханс Касторп, комуто мъката и сърдечната болка не пречеха да разгледа феномена по същество, свърза с него непохватни, макар и остроумни наблюдения от един разговор с Нафта и Сетембрини, когато ги осведоми за състоянието на своя роднина, при което Сетембрини му направи остра бележка — Ханс Касторп бе изтъкнал, че трябва да има някаква грешка в обикновено разпространеното мнение, според което философската доверчивост и очакващото добри бъдници упование били израз на здраве, а черногледството и осъждането на света — на болест; защото иначе тъкмо безутешното крайно състояние не би могло да прояви един оптимизъм, в сравнение с чиято грозна розовост предшестващата меланхолия изглеждала като груба и здрава проява на живот. Слава богу, той можа същевременно да разправи на събеседниците си, че Радамант им дал всред безнадеждността една надежда, че въпреки младостта на Йоахим предричал край без мъки.
— Идилична сърдечна афера, уважаема госпожо! — каза той, докато държеше ръката на Луизе Цимсен в своите две големи като лопати лапи, и я погледна изотдолу със своите изпъкнали, сълзящи, кървясали очи. — Доволен съм, много съм доволен, че работата се развива сърдечно и че не ще му се наложи да дочака Глотисовия едем и другите низости; тъй ще ни се спестят редица главоболия. Сърцето бързо отслабва, добре е за него, добре е и за нас, ние по задължение ще предприемем всичко по силите си с нашите камфорови инжекции без изглед, че с това ще проточим работата. Той към края много ще спи и ще има приятни сънища, това смятам, че мога да ви обещая; ако ли пък в края на краищата не спи, ще изкара един кратък, незабележим преход, ще му бъде почти безразлично, имайте го пред вид. Познавам смъртта, аз съм стар неин служител, нея я надценяват, повярвайте ми! Мога да ви кажа, че тя почти нищо не представлява, защото това трепане, което я предшества, няма как да се причисли към смъртта, то си е една напълно жизнена работа и може да изведе до оживяване и до оздравяване. А за смъртта никой, който би се върнал, не би могъл да ви разправи нещо свястно, защото тя не е някакво преживяване. Ние идваме от мрака и отиваме в мрака, помежду има преживявания, ала ние не преживяваме началото и края, раждането и смъртта, те нямат субективен характер, те като процеси спадат напълно към сферата на обективното, това е то.
Такъв бе обичайният начин на придворния съветник да раздава утеха. Да се надяваме, че тя помогна малко на една разбрана жена като госпожа Цимсен, а и неговите уверения почти напълно се потвърдиха. През последните дни омаломощеният Йоахим спеше по цели часове наред и сигурно сънуваше това, което му бе приятно да сънува. Предполагаме, неща от равнината и военната служба, а когато се събудеше и го запитваха как се чувства, той винаги отговаряше, макар и неясно, че е добре и щастлив — макар че вече почти нямаше пулс и накрай изобщо не усещаше убождането на инжекцията — тялото му бе безчувствено, можеха да го горят и разкъсват с щипци, добрият Йоахим нямаше вече нищо да усети.