Все пак, откак майка му бе пристигнала, у него бяха станали големи промени. Тъй като бръсненето го затрудняваше и от десетина дни не беше се бръснал, а брадата му бърже растеше, неговото восъчно лице с кротките очи се оказа обкръжено от черна брада — военна брада, каквато обикновено войниците си пускат на фронта, която между впрочем му стоеше добре и мъжествено, както всички намираха. Да, благодарение на тази брада Йоахим изведнъж се бе превърнал от младеж в зрял мъж, а сигурно и не само благодарение на нея. Той живееше бърже, като развиващ се часовников механизъм, мигом и в галоп минаваше през степените на възрастта, които не бе писано да достигне, когато му дойде времето, и през последните двадесет и четири часа стана истински старец. Сърдечната слабост предизвика такова напрегнато подпухване на лицето му, което създаде у Ханс Касторп впечатлението, че умирането трябва в най-добрия случай да е голямо тегло, макар че Йоахим благодарение на унеса и отслабването си, изглежда, не го усещаше; това подпухване обаче най-ярко се изразяваше в областта около устните и едно изсушаване или енервация на устната кухина видимо бе свързана с него, така че Йоахим фъфлеше при говорене като някакъв съвсем стар човек и между впрочем действително се ядосваше на този недъг: отървял ли се веднъж от това проклето смущение, казваше той, заеквайки, всичко щяло да се оправи.
Какво искаше да каже с „всичко ще се оправи“, не бе много ясно — склонността на неговото състояние към двойнственост изпъкваше очебийно, той вече не един път бе казвал двусмислени работи, изглеждаше, че и знае, и не знае, и веднъж, потресен от чувство на унищожение, заяви с поклащане на глава и известно разкаяние: никога не се е чувствал толкова безкрайно зле.
После държането му стана отблъскващо, строго — непредупредително, дори неучтиво; той не позволяваше вече никакви измислици и разкрасявания, не отговаряше в такива случаи, гледаше напреде си с отчужден поглед. Особено след като Луизе Цимсен повика един млад пастор, който се помоли с Йоахим и който, за разочарование на Ханс Касторп, не носеше къдрава колосана яка, а само бял нагръдник. Йоахимовото държане доби един военно-служебен отпечатък и той почна да изразява желанията си само във формата на кратки команди.
Към шест часа следобед той се отдаде на някакви странни движения: многократно повличаше дясната си ръка, около чиято китка имаше златна гривна, покрай хълбока си надолу по завивката, като на връщане я повдигаше малко и после продължаваше да я влачи като чакла или гребло нагоре към себе си, сякаш притегля и събира нещо накуп.
В седем часа той умря — Алфреда Шилдкнехт се намираше на коридора, само майката и братовчедът бяха вътре. Йоахим бе спаднал ниско в леглото и кратко заповяда да го подпрат по-високо. Докато госпожа Цимсен, обгърнала раменете му, изпълняваше това нареждане, той с известна припряност заяви, че трябва веднага да се напише и изпрати заявление за продължение на отпуската му, и докато изричаше тези думи, „бързият преход“ се осъществи — наблюдаван с благоговение от Ханс Касторп под светлината на малката лампа с червения абажур на масичката. Очите му се прекършиха, несъзнателното напрежение на чертите му изчезна, подпухналите от теглото устни видимо се смалиха, красотата на рано възмъжалата младост се разпростря по занемелия образ на Йоахим и това беше краят.
Тъй като Луизе Цимсен, хлипайки, се бе отвърнала, Ханс Касторп затвори с върха на безименния си пръст клепачите на своя братовчед, който бе престанал да се движи и да диша; скръсти предпазливо и ръцете му върху покривката. После той стана и заплака, сълзите потекоха по бузите му, тия сълзи, които толкова бяха опарвали на това място английския морски офицер — тази бистра течност, която тъй обилно и горчиво изтича навсякъде и всеки час по света, та са нарекли на нейно име земната долина; този алкално-солен продукт на жлезите, който нервното сътресение от пронизителна болка, физическа или душевна, изстисква от нашето тяло. Той знаеше, че тя съдържа и малко муцин и белтъчини.