— Я излизай, не се стеснявай!
— Ама аз не съм още стигнал — каза Ханс Касторп смутен и все още седнал.
— Напротив, стигнал си. Това е селото. Оттук е по-близо за санаториума. Взел съм кола. Я си подай нещата.
И Ханс Касторп, засмян, смутен от възбудата на пристигането и срещата, му подаде чантата и зимното си палто, връзката с одеялото, бастуна и чадъра, а накрай и книгата „Ocean steamships“. После премина през тесния коридор и скочи на перона за, тъй да се каже, вече личното поздравяване с братовчеда, което се извърши без изблик на чувства като между люде с хладен и затворен нрав. Странно е да се каже, но те от край време бяха избягвали да се наричат по име, само и само да не покажат прекалена сърдечна топлота. А тъй като нямаше как да си говорят на презиме, ограничаваха се с едно „ти“. Това бе вкоренен навик между братовчедите.
Един човек в ливрея, със златообшита фуражка, гледаше как двамата — младият Цимсен във военен стоеж — набързо и малко смутени си стиснаха ръцете, а после пристъпи, за да помоли Ханс Касторп за багажната му разписка; той се оказа портиерът на интернационалния санаториум „Бергхоф“ и предложи да вземе големия куфар на госта от гарата „Курорт Давос“, докато господата направо заминат с колата за вечеря. Човекът накуцваше очебийно и затова първото, което Ханс Касторп запита Йоахим Цимсен, бе:
— Ветеран от войната ли е? Защо куца толкоз?
— Ами! — отвърна Йоахим малко горчиво. — Ветеран от войната! Болестта му е в коляното или по-скоро е била, защото са му извадили капачката.
Ханс Касторп побърза да се опомни.
— А, така ли! — каза той, като вдигна глава, вървейки, и бегло се огледа. — Но ти не можеш да ме заблудиш, че още имаш нещо. Изглеждаш, като че ли вече са те произвели и току-що се връщаш от маневри. — И той изгледа отстрани братовчеда си.
Йоахим бе по-висок и по-широкоплещест от него — въплъщение на младежка сила и сякаш създаден да носи униформа. Той беше от онзи твърде мургав тип, който нерядко се среща между русите люде на родния му край, а лицето му, и без това тъмнокожо, бе станало от загара почти бронзово. Със своите големи черни очи и тъмните мустачки над пълните, добре изрязани устни той би бил направо красив, ако нямаше щръкнали уши. Те бяха неговата единствена грижа и мъка до един известен момент на живота му. Сега той имаше други грижи. Ханс Касторп продължи:
— Нали ще се върнеш заедно с мене? Наистина не виждам пречки.
— Заедно с тебе ли? — попита братовчедът и извърна към него своите големи очи, които винаги си бяха кротки, но през тия пет месеца бяха добили малко уморен дори тъжен израз. — А кога?
— Е, след три седмици.
— А, така ли? Ти вече мислено си тръгваш обратно за дома — отвърна Йоахим. — Но почакай, току-що си дошъл. За нас тук горе три седмици, разбира се, почти нищо не представляват, но за тебе, който си на гости и ще прекараш изобщо само три седмици, за тебе това е сума време. Ти най-напред се аклиматизирай, то не е толкова лесно, ще видиш. А пък и климатът не е единственото необикновено при нас. Ще видиш тук много нови работи, чакай малко. А това, дето го казваш за мене „след три седмици у дома“, няма да е чак толкова скоро, вие там долу така си представяте нещата. Вярно е, почернял съм, но това е главно от снежното изгаряне и няма голямо значение, каквото и да казва Беренс, а при последния генерален преглед той каза, че тая работа доста сигурно ще трае още половин година.
— Половин година? Да не си луд? — извика Ханс Касторп. Пред сградата на станцията, която не бе нищо повече от един навес, те седнаха в жълтия кабриолет, който ги чакаше на каменистия площад, и докато двата кафяви коня потегляха, Ханс Касторп възмутено се въртеше върху коравата седалка. — Половин година? Че ти си вече почти половин година тука! Човек няма толкова време…
— Да, време — каза Йоахим и многократно кимна с глава пред себе си, без да обръща внимание на справедливото негодувание на своя братовчед. — Тия тук си играят с хорското време, няма да повярваш. За тях три седмици са като един ден. Ще видиш. Всичко ще разбереш — продължи той и добави: — Тук човек изменя своите понятия.
Ханс Касторп непрестанно го разглеждаше отстрани.
— Но ти великолепно си се поправил — каза той, клатейки глава.
— Да, така ли смяташ? — отвърна Йоахим. — Нали? И аз мисля така! — каза той и се поизправи на седалката, но скоро отново се отпусна ниско назад. — По-добре съм — обясни той, — но не съм още оздравял. Вляво горе, дето се чуваше хъркане, сега кънти само тъпо, но долу е още твърде тъпо, а освен това има хрипове и във второто междуребрено пространство.