Ала на последния ден настъпи едно явление, което накара Ханс Касторп да се отстрани и освободи от формалностите и да предостави цялата работа на професионалиста, на неугледния застъпник на благоговението. Защото Йоахим, чийто израз досега бе толкова сериозен и достопочтен, беше почнал да се усмихва всред своята войнишка брада и Ханс Касторп не се опита да се самоизлъже, че тази усмивка не е начало на някакво разложение — това изпълни сърцето му с чувството, че трябва да се бърза. Ето защо, слава богу, бе добре, че предстоеше транспортирането и ковчегът трябваше да се захлупи и завинти. Като остави настрана своята вродена сдържаност, Ханс Касторп нежно докосна за прощаване каменно студеното чело на някогашния Йоахим с устните си и въпреки всичкото си недоверие към задкулисния предприемач послушно излезе от стаята заедно с Луизе Цимсен.
Спускаме завесата, за предпоследен път. Но докато тя пада с шумолене, нека духом заедно с останалия тук горе Ханс Касторп да се взрем далече надолу към една влажна, осеяна с кръстове градина в равнината и да се ослушаме: там една сабя проблясква и се спуска надолу, следват кратки команди и три пушечни залпа, три възторжени почетни залпа проехтяват над войнишкия гроб на Йоахим Цимсен, изкопан в прораслата с корени земя.
Седма глава
Крайбрежна разходка
Може ли да се разкаже времето, времето като време, само за себе си? Наистина не, това би било едно глупешко начинание! Един разказ, който би съдържал: „Времето протече, то отлетя, времето отминаваше“ и тъй нататък — това никой със здрав смисъл не би могъл да нарече разказ. То би било същото, ако някой малоумен цял час наред би издържал един и същ тон или акорд и би смятал това за музика. Защото разказът прилича на музиката по това, че запълва времето, „прилично го запълва“, „разпределя“ го и прави да „има нещо“ и „да се случва нещо“ — нека се изразим с меланхолното благоговение, което посвещават на изказвания на починали, когато ще цитираме някои случайни думи на покойния Йоахим: отдавна отзвучали думи — не знам дали читателят си дава напълно сметка колко отдавна са отзвучали те. Времето е стихията на разказа, както е и стихията на живота — неразривно свързано с него както с предметите в пространството. То е също стихията на музиката, когато тя измерва и разчленява времето и едновременно го прави и разтушително, и скъпоценно: тук тя е сродна, както вече казахме, с разказа, който също така (за разлика от изобразителното изкуство, което е типично настояще за един момент и е свързано с времето единствено като предмет) представлява само една последователност, само нещо, което се развива, и дори ако той, разказът, би се опитал във всеки миг да е налице, пак ще му е необходимо времето за неговата поява.
Това се вижда като на длан. Но че тук господства една разлика, също е неоспоримо. Елементът време в музиката е само един: един отрязък човешко земно време, през който тя се излива, за да го облагороди и възвиси неизразимо. В замяна на това разказът има два вида време: първо неговото собствено, музикално реалното, което обуславя протичането му, неговата поява; второ обаче времето на неговото съдържание, което е перспективно, и то в толкова различни размери, че имагинерното време на разказа може почти и дори напълно да съвпадне с неговото музикално време, ала може и да е далеч от него колкото до звездите. Една музикална пиеса под надслов „петминутен валс“ трае пет минути — единствено в това се състои нейното отношение към времето. Един разказ обаче, чието съдържание може да се прочете за пет минути, би могъл от своя страна, благодарение на извънредната съвестност при използването на тези пет минути, да трае хилядократно по-дълго — и при това да бъде много разтушителен, макар че в сравнение със своето имагинерно време би могъл да бъде безкрайно скучен. От друга страна е възможно времето на съдържанието на разказа до неимоверност да надвиши, по пътя на съкращенията, същинското му времетраене — ние казваме „по пътя на съкращенията“, за да наблегнем на един илюзионен или, нека говорим съвсем ясно, на един болезнен елемент, който тук е типичен: доколкото, разбира се, разказът в този случай си служи с една херметическа магия и една свръхперспектива на времето, които напомнят за известни ненормални и недвусмислено свързани със свръхсетивното случаи на действителния опит. Съществуват записки от пушачи на опиум, които свидетелстват, че през краткото време на своя унес наркотизираният е изживял сънища, чийто обем по време е възлизал на десет, двадесет и дори на шестдесет години, като понякога е надхвърлял и границата на всички човешки представи за сънища, значи, чийто имагинерен обем на време многократно е надвишавал тяхното собствено времетраене и за които е било характерно не вероятното съкращение на изживяното време и представите с такава бързина са се следвали, като че ли — както се изразява един консуматор на хашиш — от мозъка на наркотизирания „нещо било извадено като пружината на повреден часовник“.