Следователно подобно на тези порочни сънища разказът може да процедира с времето, по същия начин той може да го разработва. Но щом като може да го „разработва“, ясно е, че времето, което е елемент на разказа, може да стане и негов предмет; и ако е прекалено да се рече, че „времето може да се разкаже“, то едно „разказване за времето“ очевидно не ще бъде толкова абсурдно начинание, както отначало ни се струваше — така че, когато говорим за „романа на една епоха“, можем да изпаднем в странно фантастично двусмислие. Фактически ние подхвърлихме въпроса дали може да се разкаже времето само за да признаем, че в тая наша история наистина имаме такива намерения. И ако докоснем следващия въпрос дали насъбраните около нас си дават ясна сметка колко време е изтекло оттогава, когато междувременно починалият честолюбец Йоахим бе втъкал в разговора оная забележка върху музиката и времето (която между впрочем свидетелства за известно алхимично въздигане на личността му, тъй като всъщност такива забележки не подхождаха на откровената му природа), ние не бихме се много разгневили, ако излезеше, че те действително не си спомнят вече това добре: не бихме се разгневили, дори бихме останали доволни по простата причина, че всеобщото участие в преживелиците на нашия герой естествено е в наш интерес и защото този герой, Ханс Касторп, съвсем не бе сигурен в поменатата точка, и то много отдавна. Това е присъщо на неговия роман, един „роман на епоха, на време“ — взет така или иначе.
Колко време всъщност Йоахим бе живял с него тук горе до своето самоволно заминаване или общо събрано; кога, по календара, бе предприето това първо твърдоглаво отпътуване, колко време бе отсъствал, кога отново бе дошъл и колко време сам Ханс Касторп бе вече прекарал тук, откак Йоахим се бе завърнал и после отпътувал завинаги; колко време, за да оставим Йоахим настрана, госпожа Шоша не бе налице, откога, поне годината да се знаеше, тя отново бе тук (тъй като тя се бе завърнала) и колко земно време бе изкарал Ханс Касторп в „Бергхоф“ до момента на нейното връщане — при всичките тези въпроси, ако предположим, че някой му ги беше поставил, което обаче никой не бе сторил, пито пък сам той си ги беше поставял, защото сигурно се боеше да си ги поставя, при всичките тези въпроси Ханс Касторп би забарабанил с върховете на пръстите върху челото си и решително не би могъл да отговори — едно явление, което не бе по-малко обезпокоително, отколкото онази уж временна неспособност, която го бе налегнала първата вечер след пристигането му тук, когато не можа да каже възрастта си на господин Сетембрини, работите напоследък се бяха влошили дотам, че най-сериозно и отдавна не знаеше на колко е години.
Това може да звучи фантастично, но далеч не е нито нечувано, нито невероятно — то би могло при известни обстоятелства всекиму от нас да се случи: нищо не би могло да ни предварди, при наличността на такива предпоставки, от потъване в пълно неведение за времетраенето, а също и за възрастта ни. Явлението е възможно по силата на това, че вътре у нас липсва всякакъв орган за време, по силата на абсолютната неспособност сами да определим времето дори с приблизителна точност без някоя външна опорна точка. Миньори, затрупани и откъснати от всяко наблюдение на смяната между ден и нощ, след щастливото си избавление са определяли времето, което са прекарали в мрака между надеждата и отчаянието, на три дни. Всъщност дните са били десет. Бихме могли да смятаме, че в тяхното крайно притеснително положение времето трябва да им се е сторило дълго. А то им се видяло само колкото една трета от действителния му обем. Оттук излиза, че при заблуждаващи обстоятелства човешката безпомощност сякаш е по-скоро наклонна да подценява дължината на изживяното време, отколкото да я надценява.
Никой естествено не отрича, че Ханс Касторп, ако би пожелал, би могъл без особени трудности да си направи сметката и да си уясни тия въпроси — също така, както и читателят би могъл с малко усилие да стори същото, в случай че тия объркани и заплетени работи противоречат на здравия му разум. Що се отнася до Ханс Касторп, той невям не се чувстваше много добре при това положение, но не му се щеше да се напрегне, да се измъкне от тая обърканост и заплетеност и да си уясни на колко години вече е станал тук, а плахостта, която го възпираше, бе плахост на съвестта му — макар че очевидно най-голямата безсъвестност е да се пренебрегва времето.