Ние не знаем дали трябва да го оневиним поради това, че някои обстоятелства допринесоха много за недостига на добра воля у него — доколкото не може да става дума за зла воля. Когато госпожа Шоша се завърна (другояче, не както Ханс Касторп си представяше — но за това ще говорим по-нататък), пак бяха наближили Коледни заговезни и най-късият ден, значи, изразено астрономически, предстоеше началото на зимата. В действителност обаче, като оставим настрана теоретичните разпределения, зимата, що се отнася до сняг и мраз, бог знае откога вече бе настъпила, макар че твърде често, естествено съвсем за кратко, бе прекъсвана от жарки слънчеви дни с небесна синева, тъй прекалено дълбока, че почти се чернееше — от слънчеви дни, каквито между впрочем и зиме се появяваха, като оставим настрана снега, който си преваляваше и през всеки летен месец. Колко често Ханс Касторп бе говорил с покойния Йоахим за тая голяма неразбория, която разбъркваше годишните времена, обръщаше ги с главата надолу, лишаваше годината от разчленението й и така по скучен начин я правеше разтушителна или по разтушителен начин — скучна: ето защо, съгласно една отколешна и с отвращение направена забележка на Йоахим, за време изобщо не можеше и дума да става. При тази голяма неразбория всъщност разбъркани и размесени оставаха вметваните в съзнанието сетивни понятия „още“ и „вече отново“ — едно от най-объркващите, заблуждаващите и омагьосаните преживявания изобщо; имаше и едно друго преживяване и Ханс Касторп още през първия си ден тук горе бе усетил неморалната склонност да вкуси от него: при петте свръхобилни яденета, във весело оцветената трапезария, където се поддаде на първата, сравнително още невинна измама.
Оттогава тази сетивна и духовна измама взе далеч по-големи размери. Времето, дори да се омаломощи или изключи неговото субективно преживяване, има предметна истинност, доколкото действа, доколкото „протича“. Въпрос за професионални мислители е — и, значи, само от младежка самонадеяност Ханс Касторп го бе зачекнал веднъж — дали херметическата консерва върху полицата е извън времето. Но ние знаем, че времето си върши своята работа и с най-големия сънливец. Един лекар докладва за случай, когато дванадесетгодишно момиче изпада в сънно състояние и прекарва така тринадесет години — през което време не си останало дванадесетгодишно момиче, а разцъфнало като зряла жена. Как би могло да бъде иначе. Мъртвият си е мъртъв и е напуснал царството на преходното; той има много време, то ще рече, няма никакво — лично погледнато. Това не пречи да му растат ноктите и косите и така си е то — но ние не желаем да възпроизвеждаме хлапашкия жаргон, с който веднъж във връзка с тия работи си бе послужил Йоахим и който възмути „равнинните“ чувства на Ханс Касторп. И нему растяха косите и ноктите, те растяха твърде бързо, както му се струваше, той толкова често сядаше с нахлузена бяла престилка на операционния стол у фризьора на главната улица в селото, за да го подстрижат, защото косите му около ушите пак бяха пораснали — той собствено винаги сядаше там или по-точно: сядаше и се разговаряше с угоднически сръчния майстор, който си вършеше работата, докато времето вършеше своята; но не само там — когато заставаше на балконската врата и с ножичка и пиличка, извадени от хубавия му кадифен несесер, си оправяше ноктите, внезапно го обвяваше с някакъв ужас, примесен с любопитно забавление, оная същата измама: измама в двойното значение на тази дума — опиянение и лъжа, — главозамайващото неразличаване между едно „още“ и едно „отново“, от смешението и замазването на които се получава извънвременното „винаги“ и „вечно“.
Ние доста често сме поддържали, че не желаем да го правим по-добър, но не и по-лош, отколкото си беше, и затова не ще премълчим, че той често се стараеше чрез противоположни усилия да изкупи своята порицаема слабост към такива мистични съблазни, които съзнателно и дори преднамерено предизвикваше. Той можеше да седи с часовник в ръка — тоя свой плосък златен джобен часовник, чийто капак с гравиран монограм накарваше да отскочи — и да се взира в порцелановия циферблат с двата кръга арабски цифри, черни и червени, към които се насочваха двете тънко и разкошно изковани златни стрелки, докато мъничката секундна стрелка с усърдно трепкане обикаляше своята мъничка сфера. Ханс Касторп не откъсваше поглед от нея, за да спъне или разтегли няколко минути — да хване времето за опашката. Стрелката ситнеше по пътя си, без да обръща внимание на цифрите, които достигаше, докосваше, прескачаше, изоставяше, далеч изоставяше, отново се насочваше към тях и пак ги достигаше. Тя бе безчувствена по отношение на цели, участъци, маркировки. Тя би трябвало да спре за миг на 60 или поне да даде някакъв нищожен знак, че тук има нещо завършено. Но начинът, по който тя бързо, все едно, че бе някоя от обикновените междинни чертички, прескочи цифрата 60, сочеше, че всичките тия цифри и деления й са само подложени и че тя чисто и просто си вървеше, вървеше… Така Ханс Касторп отново прибра в джоба на жилетката си тънкото изделие и остави времето само да се занимава със себе си.