Как да обясним на някой честен човек от равнината промените, които се извършваха в интимната същност на младия авантюрист? Мащабът на измамните идентичности растеше. Ако при известна отстъпчивост не бе лесно да размениш едно „сега“ срещу друго, вчерашно или срещу едно завчерашно, които си приличаха като три капки вода, то едно какво и да е „сега“ бе също вече склонно и способно да сбърка своето настояще с друго настояще, което е било в сила преди месец, преди година, и завинаги да се слее с него. Докогато обаче нравственото съзнание държи разделно понятията „сега“, „отново“ и „занапред“, ще се прокрадва едно изкушение, което ще се стреми да разтегне смисъла и да приложи в по-обширни сфери наречия като „днес“, които не желаят да имат нищо общо с миналото и бъдещето, с едно „вчера“ и с едно „утре“. Не е трудно да си представим същества, може би върху по-малки планети, които имат работа с едно миниатюрно време и за чийто „кратък“ живот бързото ситнене на нашата секундна стрелка е равнозначно с упорито пестеливото напредване на нашата часова стрелка. Но можем да си представим и такива, чието пространство е свързано с някакво гигантски крачещо време, така че интервалните понятия „току-що“, „след малко“, „вчера“ и „утре“ получават страхотно разширено значение. Това би било, казваме ние, не само възможно, то би могло, преценено в духа на един толерантен релативизъм и съгласно формулата „във всяко село и закон“, да се сметне за законно, здравословно и достопочтено. Какво обаче да помислим за простосмъртния човек, който на всичко отгоре е на възраст, когато един ден, една седмица, един месец, едно шестмесечие играят още толкова важна роля, носят още толкова промени и крачки напред — за човек, който един ден придобива порочния навик или пък поне навремени отстъпва пред удоволствието да казва вместо „преди една година“ — „вчера“ и „утре“ — вместо „догодина“. Тук несъмнено е уместна преценката „заблуда и объркване“, а заедно с това и най-голяма загриженост.
Има на земята жизнени положения, има пейзажни особености (ако може в нашия случай да се говори за „пейзаж“), при които подобно объркване и заличаване на временните и пространствените дистанции до сливането им в измамливо единство донякъде намират своето оправдание в самата природа, така че известно потъване в тяхната магия във всеки случай може да се приеме като допустимо за ваканционни часове. Говорим за разходката край морския бряг — едно състояние, за което Ханс Касторп никога не си спомняше без приятно чувство — нали знаем, че животът всред снеговете го изпълваше с приятни и благодарни спомени за родните дюни. Надяваме се, че опитът и споменът на читателя няма да ни изневерят, ако вземем отношение към тази странна заблуда. Ти вървиш и вървиш… от тая разходка никога няма да се върнеш навреме в къщи, защото времето те е загубило и ти си го загубил. О море, ние седим, разказвайки, далеч от теб, към тебе отправяме нашите мисли, нашата любов; изрично и велегласно ще те призоваваме, ти ще присъстваш в нашия разказ, тъй както винаги мълком си присъствало, присъстваш и ще присъстваш… Бушуваща пустиньо, забулена в бледа светла сивота, изпълнена с тръпчива влага, от която остава солен вкус върху устните ни. Ние вървим, вървим върху леко податливата, осеяна с водорасли и мидички почва, в ушите ни профучава вятър, този необятен, далечен и гальовен вятър, който свободно и безпрепятствено, без коварство прелита през простора и предизвиква леко замайване в главата ни — ние се скитаме, ние се реем и гледаме как пенливите езици на настъпващите и отново отстъпващите води облизват нозете ни. Прибоят кипи, светлите вълни една след друга се издигат, прошумоляват като коприна върху ниския бряг, върху издигнатите плитчини по-навътре и това неясно, всеобемащо, нежно прозвучаващо бучене затиква ушите ни за всеки друг глас по света. Дълбоко удовлетворение, съзнателна забрава… Нека затворим очи, приласкани от вечността! Не, погледни, там в разпенената сиво-зелена далнина, която невероятно скъсена се губи в хоризонта, там има едно платно. Там? Какво значи това „там“. Колко далече? Колко близко? Това ти не знаеш. По измамен начин то се измъква от твоята преценка. За да кажеш на каква далечина от брега се намира този кораб, ти би трябвало да знаеш колко голям е той сам по себе си като предмет. Малък и близо или голям и далече? Твоят поглед се премрежва в неведение, защото вътре у тебе никакъв орган, никакъв усет не ти дава сметка за пространството… Ние вървим, вървим — колко време вече? Колко далече сме стигнали? Това е неизвестно. Нищо не се променя при нашата стъпка, там е както тук, преди е както сега и тепърва; времето се е удавило в неизмеримото еднообразие на пространството, движението от точка до точка не е вече никакво движение — там, където господства еднообразието и където движението не е вече движение, време няма.