Учените на Средновековието са поддържали, че времето е илюзия, неговото протичане има за причина и последствие само една настройка на нашите сетива и истинското битие на нещата е едно застояло „сега“. Дали се е разхождал покрай морето този доктор, комуто за първи път е текнала тази мисъл — с леката горчивина на вечността върху устните си? Ние във всеки случай повтаряме, че това, за което говорим, са ваканционни прищевки, фантазии на един живот в безделие, от които нравственият дух толкова скоро се насища, както якият мъж от лежане върху топлия пясък. Опитът да разкритикуваме човешките средства и форми на познание, да поставим под въпрос тяхната валидност, би бил едно абсурдно и непочтено вироглавство, ако преследваше друга цел освен поставянето на граници пред разума, които той не бива да прекрачи, без да поеме върху си вината за занемаряване на своите същински задачи. Можем само да благодарим на мъж като господин Сетембрини за това, че с педагогическа решителност охарактеризира метафизиката като „злото начало“ пред младия човек, чиято съдба ни занимава и когото той при разни случаи много умно наричаше „грижовно дете на живота“. И ние ще почетем паметта на един наш мил покойник най-добре, като изтъкнем, че смисълът, предметът и целта на критичния принцип могат и трябва да бъдат само мисълта за дълга и жизнената заповед. Да, след като законодателната мъдрост критично определи границите на разума, тя също така заби по тия граници знамената на живота и обяви за войнишки дълг на човека службата под тия знамена. Да турим ли в сметката на Ханс Касторп една оневиняваща позиция и да приемем, че в неговото порочно разполагане с времето, в неговото зловредно кокетничене с вечността е бил подкрепен от това, което един меланхоличен дърдорко бе нарекъл у неговия братовчед-войник „нужда от чаша бира на офицерски банкет“ и което бе предизвикало смъртта му?
Минхер Пеперкорн
Минхер Пеперкорн, един възрастничък холандец, бе известно време гост на санаториума „Бергхоф“, който с пълно право бе поставил добавката „интернационален“ върху фирмата си. Леко оцветената националност на Пеперкорн — тъй като той беше колониален холандец, човек от Ява, кафеен плантатор — едва ли би ни накарала да въведем в единадесетия час неговата личност в нашия разказ, да въведем този Питер Пеперкорн (тъй му беше името, а и сам той се наричаше така, обичаше да казва: „Ей сега Питер Пеперкорн ще гаврътне една ракийка“); защото, боже мой, с какви ли не цветове и отсенки се отличаваше обществото на реномирания институт, който придворният съветник доктор Беренс ръководеше като главен лекар с многоезичното си красноречие! Не стигаше, че напоследък тук живееше една египетска принцеса, същата, която на времето бе подарила на придворния съветник забележителния кафен сервиз и цигарите със сфинкса, една сензационна личност с пожълтели от никотина и отрупани с пръстени пръсти, с ниско подстригана коса, която, освен на главните яденета, когато носеше парижки тоалети, се разхождаше в мъжко сако и изгладени панталони и между впрочем никак не се интересуваше от мъжкия свят — нейното едновременно и инертно, и припряно благоволение се изливаше изключително върху една румънска еврейка, която, криво или право, се наричаше госпожа Ландауер, докато прокурорът Параван заряза заради нейно височество математиката и от влюбеност бе се превърнал в истински шут: не стигаше това, що се отнасяше лично до нея, но всред нейната малка свита се намираше и един арапин скопец, болнав, слабичък човек, който въпреки своя основен недъг, любимата тема за клюки на Каролине Щьор, държеше, изглежда, повече на живота, отколкото всеки друг, и бе безутешен, когато разбра какво говори за вътрешното му състояние рентгенът, който бе проникнал през черната му кожа…