Боже мой, той можеше сам да си го носи, той дори предпочиташе това и само от любезност бе го давал от време на време на този клетник. Но едва ли някой от нашия кръг си въобразяваше, че Ханс Касторп не бе жестоко засегнат от тия напълно непредвидени обстоятелства, които направиха на пух и прах всичките приготовления, които си бе намислил за срещата с обекта на своето карнавално приключение. По-добре казано: те ги направиха излишни и именно от това той се чувстваше посрамен.
Неговите намерения бяха най-нежните, най-благоразумните, нямаха нищо общо с някаква недодялана разпаленост. Не бе му и минало през ума да посрещне Клавдия на гарата — и голямо щастие бе, дето не бе имал такива намерения! Пък и изобщо бе съвсем не сигурно дали една жена, чиято болест й създаваше такава голяма свобода, ще иска да приеме за истинни фантастичните събития на една отколешна маскирана и чуждоезична нощ, изпълнена със съновидения, или дали ще пожелае да й напомнят направо за нея. Не, никакво натрапничество, никакви просташки претенции! Дори да приемем, че неговата връзка с теснооката болна по същество бе надхвърлила границите на западноевропейската разсъдливост и нравственост — пак трябваше да се спази формата на съвършена цивилизованост и за първия момент дори на най-пълната забрава. Един кавалерски поздрав от маса до маса — изпърво нищо повече! Учтиво ще пристъпи при някой по-късен удобен случай, за да се осведоми мимоходом за здравето на пътницата, откак бе заминала… Същинската среща щеше сама по себе си да се състои, когато й дойдеше времето — като награда за рицарското въздържание.
Всичката тая деликатност, както казахме, сега се бе оказала излишна поради това, че й бяха отнели главната заслуга: доброволността. Присъствието на минхер Пеперкорн изключваше напълно възможността за всяка друга тактика освен тази на едно резервирано поведение. Вечерта, когато те пристигнаха, Ханс Касторп бе видял от балконската си лоджия шейната ходом да изкачва извивката на пътя пред портала; на капрата до кочияша седеше малаецът камердинер, едно жълто човече с кожена яка на балтона си и твърда шапка, а до Клавдия, в дъното на шейната, бе седнал чужденецът с нахлупена върху челото шапка. През оная нощ Ханс Касторп малко спа. Сутринта не се оказа трудно да научи името на смутилия го новодошъл със съобщението, като придавка, че двамата заели съседни луксозни апартаменти на първия етаж. После настъпи времето за първата закуска, при която той, седнал рано и твърде бледен на мястото си, зачака да се тръшне стъклената врата. Това не стана. Влизането на Клавдия мина безшумно, защото зад нея бе затворил стъклената врата минхер Пеперкорн — едър, широкоплещест и широкочел, с развети като пламъци бели коси над грамадната му глава, той вървеше по дирите на спътницата си, която със своята обичайна котешка походка и изнесена напред глава се бе упътила към масата си. Да, това бе тя, непроменена. Извънпрограмно и самозабравен, Ханс Касторп я разгледа от глава до пети с недоспалите си очи. Косата й бе същата, червеникаворуса, но не вече сложно фризирана, а обвиваща в обикновена плитка главата й, очите й бяха същите очи на степен вълк, същата закръгленост на тила, същите устни, които изглеждаха по-пълни, отколкото бяха в действителност, поради онова очертание на скулите, които пък придаваха на бузите чаровни трапчинки… „Клавдия!“ — помисли той изтръпнал и огледа неочаквания съперник не без да оцени с едно вироглаво и презрително поклащане на глава онова сякаш маскирано величие на осанката му, не без да подкани сърцето си да се посмее на настоящото правопритежание на оногова, което се намираше в съвсем неизгодна светлина поради известни минали събития: известни минали фактически събития, не някакви несигурни, принадлежащи към областта на дилетантската живопис, които на времето почти не бяха го обезпокоили… Госпожа Шоша бе запазила и навика си, преди да седне, да се обърне усмихната във фронт към салона, а Пеперкорн играеше ролята на свита, като, застанал косо зад нея, изчакваше края на малката церемония, за да се разположи след това на мястото си до нея.