— Ха, ха, отлично! — разсмя се Ханс Касторп.
— Казва се Адриатика.
— И това ли? — извика Ханс Касторп. — Слушайте, това е забележително. Фон Милендонк, че и Адриатика. Звучи, сякаш отдавна е умряла. Навява нещо съвсем средновековно.
— Уважаеми господине — отвърна Сетембрини, — тук има много работи, които „навяват нещо средновековно“, според както благоволихте да се изразите. Аз лично съм убеден, че нашият Радамант само от чувство за художествен стил е назначил тази вкаменелост за главна надзирателка на своя дворец на ужасите. Защото той е художник, не знаете ли това? Рисува с маслени бои. Какво искате, не е забранено, нали, и всеки е свободен… Госпожа Адриатика разказва на всеки, който я слуша, а и на другите също, че една фон Милендонк към средата на тринадесетия век е била игуменка на манастир в Бон на Рейн. Самата тя трябва да се е появила на този свят не много по-късно от него време…
— Ха, ха, ха! Ама и вие сте един присмехулко, господин Сетембрини.
— Присмехулко ли? Искате да кажете: проклетник. Да, малко съм проклетник — каза Сетембрини. Мъчно ми е само, дето ми е писано да изразходвам проклетията си по такива мизерни обекти. Надявам се, че нямате нищо против проклетията, инженере. В моите очи тя е най-блестящото оръжие срещу силите на мрака и грозотата. Проклетия, господине, значи критичен дух, а от критиката произхожда и напредъкът, и просвещението. — И веднага почна да говори за Петрарка, когото нарече „бащата на новото време“.
— Трябва да вървим да се лекуваме чрез лежане — подхвърли сдържано Йоахим.
Литераторът бе придружавал своите думи с грациозни движения. Сега той приключи тази игра с един жест, отправен към Йоахим, и каза:
— Нашият лейтенант ни зове на служба: да вървим тогава. Пътят ни е един и същ… „вдясно, където на Дис могъщия издигат се страшните кули“. Ах, Вергилий, Вергилий. Господа, той е ненадминат. Вярвам в напредъка, разбира се, но Вергилий разполага с епитети, каквито никой съвременник няма. — И докато вървяха на връщане, той почна да декламира латински стихове с италианско произношение, но престана, когато някакво младо момиче, сигурно от селището и далеч не особено красиво, дойде насреща им; той взе да му се усмихва по донжуански, да тананика и да цъка с уста: Ц-ц-ц! Ай, ай, ай! Ла, ла, ла! Сладко бръмбарче, искаш ли да бъдеш мое? Я вижте: „Очите й светят във нощния мрак“, процитира той, един бог го знаеше какво, и изпрати една въздушна целувка зад гърба на смутеното момиче.
Истински ветрогон, помисли Ханс Касторп и продължи да мисли така, когато Сетембрини отново изпадна в размисли след своя галантен пристъп. Той се бе насочил главно към придворния съветник Беренс, иронизираше обема на краката му, взе на подбив титлата му, която бил получил от един принц, страдащ от туберкулоза на мозъка. За скандалния живот на този принц още говорели всички наоколо, но Радамант си затварял едното око, двете очи, от глава до пети придворен съветник. Между впрочем господата дали знаят, че той е откривателят на летния сезон? Да, той и никой друг. Заслугата е само негова. По-рано през лятото издържали само най-верните от верните в тази долина. „Нашият хуморист“ обаче с неподкупна проницателност разбрал, че тази неуредица е само плод на един предразсъдък. Той бил измислил цяла теория, според която, поне що се отнася до неговия институт, лятното лечение не само било за препоръчване, но дори било особено ефикасно и направо незаменимо.
Бил успял да разпространи тази теория, като пишел популярни статии и ги публикувал в печата. Оттогава работите му потръгнали и през лятото, както през зимата. „Гений!“ — каза Сетембрини. — „Ин-ту-и-ци-я!“ — добави той. След това одума здравата другите здравни заведения в курорта и по най-хаплив начин похвали търговския усет на притежателите. Например професор Кафка… Всяка година, когато настъпело критичното време на топенето на снеговете и когато много пациенти искали да си отиват, професор Кафка изведнъж се оказвал принуден бързо да замине за една седмица, като обещавал да ги изпише, щом се върне. След това обаче отсъствал по шест седмици и нещастниците чакали, а междувременно сметките им благополучно набъбвали. Чак до Фиуме отивал Кафка и не си тръгвал, докато не измъкнат пет хиляди хубавички швейцарски франка и ето че нови четиридесет дена преминавали. А после на втория ден след връщането на този celebrissimo, болният умирал. Що се отнасяло до доктор Залцман, той разправял за професор Кафка, че спринцовките му не били съвсем чисти и причинявал на болните разни инфекции. Той пристъпвал на гумени подметки, казвал Залцман, за да не го чуели мъртъвците му… в замяна на което Кафка твърдял, че при Залцман предписвали на хората такива количества от „щедрия дар на лозата“, разбира се, за да закръгляват сметките им, че те мрели като мухи, и то не от фтизия, а от пиянство и чер дроб…