— Деца… Безсмислица… Ние естествено съвсем не сме… Ако в този момент… Щяхте да видите… Смешна работа…
— Смешна работа! — потвърди Ханс Касторп. — Без каквото и да е съмнение! Човек отдава дължимото на класическия дар на живота, като в негова чест открито се кандилка по малко. В замяна на това, сериозно… И аз си плащам дължимото, но въпреки всичкото тъй наречено пиянство напълно си давам сметка, че имам извънредната чест да придружа до леглото една подчертана личност, толкова слабо все пак влиянието на алкохола дори върху мене, който, що се отнася до формата, изобщо не мога да се сравнявам…
— Ех ти, дърдорко — каза Пеперкорн и олюлявайки се, го блъсна о стълбищното перило, като увлече със себе си и госпожа Шоша.
Слухът за пристигането на придворния съветник явно излезе лъжлив тревожен изстрел. Може би умореното джудже го бе пуснало, за да разпръсне компанията. При тия обстоятелства Пеперкорн се спря и пожела да се върне, за да си допие, но от двете му страни почнаха да го увещават в по-разумен смисъл и така той отново позволи да го поведат.
Малаецът камердинер, това човече с бяла вратовръзка и черни копринени обувки на краката, очакваше своя повелител на коридора пред вратата на апартамента и пое вече грижата за него с поклон, при който тури едната си ръка върху гърдите.
— Целунете се! — заповяда Пеперкорн. — Целуни накрая тази очарователна жена по челото, млади момко! — каза той на Ханс Касторп. — Тя няма да има нищо против и ще ти отвърне със същото. Направете го за мое здраве и с мое разрешение! — каза той, но Ханс Касторп се възпротиви.
— Не, ваше величество! — каза той. — Прощавайте, но няма как.
Пеперкорн, облегнат върху слугата си, вдигна нагоре своите арабески и пожела да узнае защо няма как.
— Защото не мога да разменям с вашата спътница целувки по челото — каза Ханс. Касторп. — Желая ви най-приятна почивка. Не, това би било, отдето и да го погледне човек, пълна безсмислица.
А тъй като и госпожа Шоша вече се бе упътила към вратата на стаята си, Пеперкорн пусна опърничавия млад мъж да си върви, като, разбира се, някое и друго време го проследи с поглед през своето рамо и през рамото на малаеца, вдигнал нагоре сбръчканите плетеници на челото си, удивен от едно непокорство, с каквото неговата господарска натура, изглежда, не бе свикнала да се сблъсква.
Минхер Пеперкорн (още за него)
Минхер Пеперкорн остана в санаториума „Бергхоф“ през цялата тая зима — доколкото бе останало от нея — и чак до пролетта, така че на края се състоя един достопаметен излет до долината Флюела и до тамошния водопад (взеха участие и Сетембрини, и Нафта)… На края? Значи, след това вече не остана повече в санаториума? — Не, не остана повече. — Замина ли си? — И да, и не. — И да, и не? Моля, без потайности! Ще съумеем да запазим самообладание. И лейтенант Цимсен умря, да не говорим за другите по-малко почтени танцьори на смъртта. Незначителният Пеперкорн, значи, бе отнесен от своята злокачествена тропическа треска? — Не, не беше такъв случаят, но за какво е това нетърпение? Трябва да уважаваме като условие на живота и разказа това, че не всичко се случва изведнъж, и едва ли някой ще пожелае да се опълчи против дадените от бога форми на човешкото познание! Нека отдадем на времето поне толкова чест, колкото позволява характерът на нашата история. И без друго то не е особено дълго, движи се в края на краищата с едно „тумбур-лумбур“ или, ако сме се изразили много шумно, с едно „фррр!“. Една стрелка измерва нашето време, ситни, сякаш мери секунди, докато всеки път един бог само знае какво значение има моментът, когато тя, хладнокръвно и без да спре, минава през своята връхна точка. Година вече, това поне е сигурно, се намираме тук горе, шемет ни обхваща, то е един порочен сън без опиум и хашиш, някой съдия би осъдил нашата нравственост — и все пак ние преднамерено противопоставяме на злокачественото замъгляване много разумна яснота и логическа острота! Неслучайно, нека ни бъде признато това, ние сме си избрали за общуване глави като господата Нафта и Сетембрини, вместо например да се обкръжим с разни незначителни пеперкорновци — а това естествено ни довежда до едно сравнение, което в много отношения и особено що се отнася до формата, излиза в полза на новопоявилия се и което Ханс Касторп премисляше, когато лежеше в своята балконска лоджия и си признаваше, че въпреки тяхната изключително добра артикулация двамата възпитатели, които бяха взели душата му помежду си, пред Питер Пеперкорн чисто и просто се смаляваха като джуджета, така че бе склонен да ги нарече „дърдорковци“, както холандецът го бе нарекъл в една царствено пиянска закачка; много добре и щастливо се докараха работите, че херметическата педагогика го бе поставила в съприкосновение още и с една безспорна личност.