Това, че тази личност излезе на сцената като съпроводител на Клавдия Шоша и, значи, като значително препятствие, бе отделен въпрос; Ханс Касторп не се остави той да го заблуди в преценките му. Не се остави, повтаряме, да го заблуди поради своето искрено и навремени дръзко съчувствие към един човек от формат — само защото живеел на общи разноски с една жена, от която Ханс Касторп бе взел през карнавалната нощ един молив назаем. Това не му бе присъщо — при което ние очакваме, че някои мъже или жени от нашия кръг ще бъдат скандализирани от такава „липса на темперамент“ и биха предпочели той да ненавижда и отбягва Пеперкорн, да го нарича на ум дърто магаре и фъфлещ пияница, вместо да го посещава, когато го хване треската, да сяда до леглото му, да разговаря с него — което естествено се отнася само до неговия, на Ханс Касторп, принос към разговорите, а не до приноса на великолепния Пеперкорн, — вместо да се поддава на въздействието на тази личност с любознателността на просвещаващ се пътешественик. Това обаче той вършеше и ние го разказваме, равнодушни към опасността някой да си спомни по тоя случай за Фердинанд Везал, който бе носил пардесюто на Ханс Касторп. Това припомняне няма никакво значение. Нашият герой не бе никакъв Везал. Дълбините на мизерията не бяха негова специалност. Той само чисто и просто не бе „герой“, тоест: не допускаше жената да определя неговото отношение към мъжете. Верни на нашия принцип да не го правим нито по-добър, нито по-лош, отколкото си беше, ние установяваме, че той отхвърляше — не съзнателно и изрично, а съвсем простодушно, — отхвърляше всяко въздействие на някакъв роман върху справедливата преценка на собствения си пол и върху желанието да придобие полезни за културата си преживявания в тази сфера. Това може и да не се понрави на жените — ние имаме основание да твърдим, че госпожа Шоша неволно се дразнеше; вадим заключението си от някоя и друга язвителна забележка, която тя изпускаше и която по-нататък ще вместим — но може би именно това негово качество го правеше толкова подходящ обект за споровете между педагозите.
Питер Пеперкорн дълго лежа болен — не бе за чудене, че то му се случи тъкмо след оная първа вечер на картите и шампанското. Почти всички участници във въпросното предълго и напрегнато увеселение се бяха почувствали зле, без да изключваме Ханс Касторп, който получи силно главоболие, но неговото неразположение не му попречи да направи едно посещение на заболелия свой снощен угостител: помоли малаеца, когото срещна на коридора на първия етаж, да съобщи за него на Пеперкорн и веднага биде поканен.
Той пристъпи в спалнята с две легла на холандеца през един салон, който я отделяше от спалнята на госпожа Шоша, и я намери, че се отличава от средния тип на стаите в „Бергхоф“ — беше и по-голяма, и по-елегантно обзаведена. Там имаше копринени фотьойли и масички с вити крака; мек килим покриваше пода, а и леглата не бяха от типа на обикновените хигиенични смъртни легла, те бяха дори разкошни: от полирано черешово дърво с месингови обковки и имаха един малък общ балдахин — без странични завеси, — просто малък, приютяващ, обединяващ балдахин.
Пеперкорн лежеше на един от двата кревата и четеше през своето високо кацнало рогово пенсне вестник „Телеграаф“. Върху червения копринен юрган бяха разпръснати книги, писма и вестници. Върху стола до него имаше сервиз за кафе, а върху нощната масичка — една полуизпразнена бутилка червено вино — снощното, наивно тръпчивото — между разни шишета с лекарства. Ханс Касторп се учуди малко, когато видя, че холандецът не носи бяла риза, а вълнена, с дълги ръкави и закопчани маншети; ризата беше без яка, с кръгло изрязан околовратник, и плътно прилягаше върху широките плещи и могъщите гърди на стария мъж: човешката грандиозност на главата му върху възглавницата бе още по-подчертана, още по-небуржоазна благодарение на това облекло, което придаваше на неговата фигура нещо отчасти народностно, работническо и нещо отчасти всевечно, бюстообразно.
— На всяка цена, млади момко — каза той, като хвана за високия наносник роговото пенсне и го свали. — Моля ви се… в никой случай. Напротив.
И Ханс Касторп седна до него, прикривайки своето състрадателно учудване — ако чувството, което му наложи неговото правдолюбие, не бе дори истинско възхищение — зад един любезен и бодър брътвеж, подпомаган от Пеперкорн със забележителна откъслечност и крайно настоятелни жестове. Той не изглеждаше добре, жълт, имаше болен и изтощен вид. Към сутринта получил силен пристъп на треска, от която се чувствал отпаднал независимо от последиците на снощния гуляй.