— Не — каза Йоахим, — сигурно няма. Или може би само толкова, колкото да си плаща престоя тук. И баща му е бил литератор, знаеш ли, а мисля, че и дядо му.
— Е, тогава… — каза Ханс Касторп. — Той всъщност сериозно ли е болен?
— Доколкото знам, болестта му не е опасна, но упорита и постоянно го повтаря. Той боледува вече от години и от време на време напуска санаториума, но скоро пак се връща.
— Бедният човек! А толкова изглежда, че обича работата. Ужасно словоохотлив, как само се прехвърля от една тема на друга. Вярно, с момичето беше малко нахален, за момента се смутих. Но това, което после каза за човешкото достойнство, звучеше прекрасно, също като при някой тържествен акт. А често ли се срещаш с него?
Проницателност
Но Йоахим можа да му отговори само неясно и със запъване. От една червена, кожена, подплатена с кадифе кутийка, която беше на масата му, той бе измъкнал малък термометър и бе тикнал в устата си долния му край, където беше живакът. Той го стискаше вляво, под езика си, така че стъкленият инструмент стърчеше косо из устата му. После се преоблече по домашному, обу чехли и облече халат, подобен на военна куртка, взе от масата една напечатана таблица, молив и книга, руска граматика — той се занимаваше с руски, защото, както каза, се надявал да има предимство от това в службата, — и тъй съоръжен се разположи на лежащия стол на балкона, като леко хвърли само едно одеяло от камилска вълна върху краката си.
Одеялото едва ли беше нужно: още през последния четвърт час облачните пластове се бяха все повече и повече разредили и лятното слънце проникна така топло и ослепително, че Йоахим защити главата си с един слънчобран от бяло платно, който се закрепваше върху облегалото на стола посредством малко, остроумно приспособление и можеше да се измества с оглед на слънцето. Ханс Касторп оцени това изобретение. Той искаше да изчака резултата от меренето и междувременно наблюдаваше как става всичко, разгледа и кожения чувал, който бе опрян в единия ъгъл на лоджията (Йоахим си служеше с него само през студени дни); опрял лакти върху парапета, той погледна към парка, дето бе общата тераса за лежане, сега изпълнена с пациенти, които четяха, пишеха или просто се бяха изтегнали и разговаряха. Впрочем само пет-шест стола от вътрешната част на терасата не се виждаха.
— Че колко време трае това? — запита Ханс Касторп и се извърна.
Йоахим вдигна седем пръста нагоре.
— Трябва вече да са минали седем минути!
Йоахим поклати глава. Малко по-късно той извади термометъра от устата си, погледна го и каза:
— Да, когато го наблюдаваш, времето тече много бавно. Много обичам да си меря температурата, четири пъти на ден, защото тогава човек забелязва какво всъщност представлява то, какво значи една минута или цели седем, след като тук седемте дена на една неделя по най-отвратителен начин се пропиляват като нищо.
— Ти каза „всъщност“. Не можеш да кажеш „всъщност“ — възрази Ханс Касторп. Той бе седнал наполовина върху парапета, а бялото на очите му бе осеяно с червени жилки. — Времето не може да се определи „всъщност“. Ако на един му се струва дълго, то е дълго, ако другиму се струва кратко, то е кратко, но колко дълго или кратко е то в действителност, това никой не знае. — Той никак не бе свикнал да философства, но сега нещо го влечеше.
Йоахим възрази:
— Как така. Не. Нали го измерваме. Нали имаме часовници и календари и когато един месец е изтекъл, той е изтекъл за мене, за тебе и за всички нас.
— Тогава внимавай — каза Ханс Касторп и дори вдигна показалец пред помътените си очи. — Една минута, значи, е толкова дълга, колкото ти се струва, когато си мериш температурата.
— Една минута е толкова дълга… тя трае толкова време, колкото е необходимо на секундната стрелка да опише своя кръг.
— Но тя се нуждае от различно време… за нашето чувство! И действително… казвам: действително взето — повтори Ханс Касторп и с показалеца натисна толкова силно носа си, че съвсем преви върха му, то е едно движение, движение в пространството, нали? Стой, почакай! Ние, значи, измерваме времето с пространство. Но то е все същото, като че искаме да измерваме пространството с време — това вършат само съвсем необразовани хора. От Хамбург до Давос има двадесет часа, да, с железницата. Ами пеш, колко време е това? А мислено? Няма и секунда!
— Я слушай — каза Йоахим, — какво ти е? Смятам, че тука нещо те прихваща.
— Мълчи! Днес съм много проницателен. Та какво представлява времето? — попита Ханс Касторп и така насили носа си, че той побеля и се обезкърви. — Ще ми кажеш ли това? Пространството възприемаме с нашите сетивни органи — със зрението и с осезанието. Добре. А кой е нашият орган за времето? Ще ми го назовеш ли? Виждаш ли, че затъна. Но как искаме да измерваме нещо, за което, строго погледнато, съвсем нищо не знаем, нито едно от неговите свойства не можем да посочим. Казваме времето изтича. Добре, нека си изтича. Но за да можем да го измерим… чакай, за да можем да го измерим, то трябва равномерно да изтича, а къде има писано, че това става така? За нашето съзнанието не изтича равномерно; само за да има някакъв ред, сме приели, че е така, и нашите мерки са чисто условни, извинявай, но…