— Добре — прекъсна го Йоахим, — тогава и четирите деления, които термометърът показва в повече, са чисто условни. Но заради тия четири-пет деления трябва да се въргалям тука и не мога да бъда на служба, това е един отвратителен факт.
— Тридесет и седем и пет ли имаш?
— Ще спадне пак. — И Йоахим вписа цифрата в своята таблица. — Снощи имах тридесет и осем, това е от твоето пристигане. Всички, които имат гости, вдигат температура. И все пак е истинска благодат.
— Добре, отивам си — каза Ханс Касторп. — Сума мисли за времето имам в главата си, мога да ти кажа, че са цял комплекс. Но не искам сега да те безпокоя с тях и без друго си качил няколко деления. Ще запомня всичко и после ще се занимаем с това, може би след втората закуска. Когато дойде време за закуска, ще ме извикаш, нали? И аз ще ида да полегна, нали, слава богу, не боли? — И той премина край стъклената преградка в своята лоджия, където също имаше разпънат лежащ стол с масичка, взе от добре разтребената стая книгата „Ocean steamships“ и хубавото, меко одеяло на тъмночервени и зелени квадрати и се разположи удобно.
Скоро и той трябваше да разпъне слънчобрана; когато човек легнеше, слънчевият пек ставаше непоносим. За лежане обаче бе много удобно — Ханс Касторп с удоволствие установи това веднага, защото не си спомняше да е имал друг път такъв приятен лежащ стол. Скелетът бе малко старомоден по форма, но това, изглежда, бе въпрос на вкус, защото столът очевидно бе нов; дървото бе полирано в кафявочервен цвят, а дюшекът се състоеше от три бухнати възглавници в меки басмени калъфи, които покриваха стола от краката до задното облегало. Освен това имаше облегалка за главата, която можеше да се наглася посредством шнур и лесно се закрепяше, а беше и много удобна. Ханс Касторп подпря едната си ръка върху широкото, изгладено странично облегало, примижа и погледна, без да му бе необходимо да се развлича с книгата „Ocean steamships“. През сводовете на лоджията се виждаше контрастният и еднообразен, осветен от слънцето пейзаж като картина в рамка. Ханс Касторп замислено го погледна. После изведнъж нещо се сети и каза високо всред тишината:
— Тази, дето ни сервира първата закуска, беше джудже.
— Пет — обади се Йоахим. — По-тихо. Добре де, джудже. Е, та?
— Нищо. По това още не сме се разговаряли.
И после отново се замечта. Беше вече станало десет часът, когато легна. Един час премина. Обикновен час — нито дълъг, нито кратък. Когато часът изтече, един гонг огласи къщата и парка, отначало отдалече, после по-близо и накрая пак отдалече.
— Закуска — каза Йоахим и се чу как стана.
И Ханс Касторп приключи засега лежането и влезе в стаята, за да се пооправи. Братовчедите се срещнаха в коридора и слязоха надолу. Ханс Касторп каза:
— Е, лежането бе чудесно. Какви са тези столове? Ако продават тука такива, ще си взема един за Хамбург, човек лежи на тях като на небето. Или смяташ, че са по специална поръчка на Беренс?
Йоахим не знаеше. Те си свалиха палтата и за втори път влязоха в трапезарията, където закуската отново бе в разгара си.
Трапезарията се белееше от мляко: на всяко място стоеше голяма чаша сигурно от половин литър.
— Не — каза Ханс Касторп, когато отново бе заел място на края на масата между шивачката и англичанката и търпеливо си бе разгънал салфетката, макар че още му тежеше от първата закуска. — Не — каза той, — бога ми, мляко изобщо не мога да пия, а най-малко сега. Няма ли случайно портер?
И той се обърна учтиво и внимателно към келнерката-джудже. За съжаление нямало. Но тя обеща да донесе кулмбахско пиво и му донесе. То беше гъсто, тъмно, с кафява пяна и напълно замести портера. Ханс Касторп жадно отпи от една висока халба. Към него яде студени колбаси върху препечен хляб. Пак беше сложена каша от овесени ядки и пак много масло и плодове. Той едва ги погали с очи, защото не бе в състояние да приема повече храна. После заразглежда гостите — масите почнаха да се диференцират и отделни лица се очертаха.
Неговата маса бе напълно заета с изключение на срещното челно място, което, както разбра, било докторско. Лекарите, всеки път, когато им позволявало времето, участвали в общата трапеза и сменявали масите; на всяка маса имаше по едно челно докторско място свободно. Сега ги нямаше: казаха, че били на операция. Пак влезе младият мъж с мустачките, свали веднъж брадичката до гърдите си и седна с угрижено затворено лице. Светлорусото сухо момиче пак седеше на мястото си и ядеше кисело мляко, сякаш това й бе единствената храна. Този път до нея седеше дребничка весела стара дама, която разправяше нещо по руски на мълчаливия млад мъж, който угрижено я поглеждаше и отговаряше само с поклащане на глава, а лицето му се кривеше, сякаш има нещо с лош вкус в устата си. Срещу него, от другата страна на старата дама, седеше друго момиче; то бе хубаво, с цветущ тен и високи гърди, с кестенява, привлекателно накъдрена на едри вълни коса, кръгли, кафени детски очи и малък рубин на красивата ръка. То много се смееше и също говореше руски, само руски. Казваше се Маруся, както чу Ханс Касторп. Освен това той между другото забеляза, че Йоахим свеждаше със сериозно изражение очи, когато тя се смееше и говореше.