Една дума в повече
— Не — каза Йоахим, — пък и не бива да отивам далече. По това време винаги слизам за малко долу, през селото, та до курорта, стига да имам време. Поразглеждам магазините и хората и си накупувам това-онова. Преди обед лежим още един час, а после пак, до четири часа. Бъди спокоен.
Огрени от слънцето, те слязоха на алеята за колите и прекосиха рекичката и тесния железен път; пред очите им в десния край на долината се извисяваха планински върхове, които Йоахим назова по име; Клайне Шиахорн, Грюне Тюрме и Дорфберг. На един хълм отсреща се намираха заградените със зидове гробища на селото Давос — Йоахим посочи и тях с бастуна си. Така те стигнаха до главното шосе, което водеше по терасирания склон на височина колкото един етаж над валога.
Впрочем за село не можеше и дума да става; на всеки случай от селото бе останало само името. Курортът го беше погълнал, защото постоянно се бе разширявал към долината; така онази част от селището, която се нарича „село“, незабележимо и без разлика се бе прехвърлила към другата част — „курорта“. От двете страни имаше хотели, и пансиони, всички с много покрити веранди, балкони и тераси за лежане; тук-таме имаше нови строежи; на места постройките се прекъсваха и от шосето можеше да се хвърли поглед към широките ливади по валога…
В желанието си да получи любимата обичайна възбуда Ханс Касторп отново запали пура и вероятно благодарение на изпитото пиво той можа за свое най-голямо задоволство да усети нещичко от жадувания аромат, естествено само отчасти и слабо; необходимо бе известно напрежение на нервите, за да добие представа за удоволствието, пък и отвратителният вкус на кожа далече преобладаваше. Неспособен да се справи с това безсилие, той за момент опита да долови вкуса, който или му бягаше, или подигравателно само някак отдалече му се явяваше, и накрай хвърли пурата уморен и отвратен. Въпреки своята замаяност той се сети, че учтивостта го задължава да води разговор и за тая цел се постара да си спомни превъзходните неща, които имаше да каже за „времето“. Оказа се обаче, че целият „комплекс“ бе забравен без остатък и че в главата му не се въртеше вече и най-малката мисъл за времето.
Затова почна да говори за физическото си състояние, и то по малко особен начин.
— Кога ще мериш пак? — запита той. — След ядене ли? Добре-добре. Тогава организмът е в пълно натоварване и температурата трябва да се покаже. А това, че Беренс поиска от мен да се меря и аз, трябва да е било само шега, чуваш ли, а и Сетембрини се смя от все сърце, какъв смисъл би имало. Пък и термометър нямам.
— Е — каза Йоахим, — това е най-лесното. Трябва само да си купиш. Тук навсякъде продават термометри, почти във всеки магазин.
— Но защо пък! Не, с лежането съм съгласен, ще лежа, но меренето вече е много за гост като мене, него предоставям на вас тук горе. Само ако знаех — продължи Ханс Касторп и притисна с две ръце сърцето си като влюбен — защо имам постоянно такова сърцебиене; безпокои ме, отдавна вече съм се замислил. Виждаш ли, човек има сърцебиене, когато му предстои някоя съвсем особена радост или когато се бои от нещо, с една дума, при емоции, нали? А когато сърцето забие от само себе си, без основания и без смисъл, така да се каже, на своя глава, намирам това направо обезпокоително, имам чувството, че тялото си върви по свой някакъв път и е загубило връзките с душата, един вид като мъртвото тяло, което не е наистина умряло — такова нещо няма, — но си води много оживен живот, и то на своя глава: косите и ноктите му продължават да растат, а и както съм чувал във физическо и химическо отношение там царувало много весело оживление…
— Що за изрази — сдържано го порица Йоахим. — „Много весело оживление!“ — При което може би си отмъщаваше за забележката, която бе получил тази сутрин заради еничарските звънци.
— Но така е! Действително оживлението е много весело. Защо те дразни това? — попита Ханс Касторп, — Впрочем аз споменах туй между другото. Исках само да кажа, че има нещо зловещо и мъчително, когато тялото живее на своя глава и без контакт с душата и си дава важност, както при такова безпричинно сърцебиене. Човек просто търси да открие смисъла за това, някакво несъответстващо душевно вълнение, чувство на радост или страх, за да го оправдае… поне при мене е така, мога да говоря само за себе си.
— Да-да — въздъхна Йоахим, — сигур е също както при температурата; тогава също цари „весело оживление“ в тялото, за да употребя твоя израз, и човек сигурно неволно се оглежда да намери вълнение, както ти казваш, което да придаде някакъв що-годе разумен смисъл на цялата работа… Но ние говорим за такива неприятни неща — добави той с треперещ глас и замлъкна. Ханс Касторп само повдигна рамене, и то по същия начин, както бе забелязал снощи да прави Йоахим.