Те повървяха някое и друго време, мълчейки. После Йоахим попита:
— Е, как ти се харесват хората тука? Искам да кажа: тези на нашата маса?
Ханс Касторп доби равнодушно-изпитващ израз.
— Боже мой — каза той, — не изглеждат много интересни. Смятам, че на другите маси седят по-интересни хора, но може би само така ми се струва. Госпожа Щьор би могла да си измие косата, много е мазна. А тази Мазурка, или как й беше името там, ми се вижда малко глуповата. Час по час се хили и си запушва устата с кърпа.
Йоахим се изсмя високо на изкълченото име.
— „Мазурка“ е отлично — извика той. — Маруся се казва тя, ако нямаш нищо против, то е същото като Мария. Да, тя наистина е твърде палава — каза той. — А при това би имала всички основания да бъде по-улегнала, тъй като заболяването й съвсем не е леко.
— Не би помислил човек — каза Ханс Касторп. — Тя е в такава добра форма. Най-малко за гръдноболна бих могъл да я сметна. — И той опита да размени един шеговит поглед с братовчед си, видя обаче, че загорялото лице на Йоахим бе оцветено от петна, както става със загорели от слънцето лица, когато кръвта се отлива от тях; освен това устата му се бе придръпнала по такъв жален начин, че внуши на младия Ханс Касторп неопределен страх и го накара да промени темата и да се заинтересува за други хора, при което опита да забрави Маруся и лицето на Йоахим и това напълно му се удаде.
Англичанката с шипковия чай се казваше мис Робинсън. Шивачката не беше шивачка, а учителка в някакво държавно средно учебно заведение за девици в Кьонигсберг и това бе причината, поради която се изразяваше толкова правилно. Тя се казваше госпожица Енгелхарт. Що се отнася до бодрата стара дама, Йоахим сам не знаеше как се казва, макар че от толкова време беше тук горе. Във всеки случай момичето, което ядеше кисело мляко й беше племенница, и тя живееше с него постоянно в санаториума. Но най-болен от всичките на тяхната маса беше д-р Блуменкол, Лео Блуменкол от Одеса — онзи млад човек с мустачките и угрижено затвореното лице. От години вече бил тук горе…
Сега те вървяха по градски тротоар — главната улица на интернационалното средище, това си личеше. Срещаха разхождащи се курортисти, най-често млади хора, кавалери в спортни костюми и без шапки, дами, също без шапки и в бели поли. Чуваше се руски и английски говор. Магазини с кокетни витрини се редуваха отдясно и отляво и Ханс Касторп, чието любопитство енергично се бореше с парещата умора, насилваше очите си да гледат и прекара дълго време пред един магазин за мъжка мода, за да установи, че витрината е на висота.
После стигнаха до една ротонда със закрита галерия, в която свиреше музика. Тук бе казиното. Имаше няколко игрища за тенис, които бяха заети. Дългокраки избръснати младежи с остри ръбове на изгладените панталони от каша, с гумени подметки и запретнати ръкави срещу бронзирани, облечени в бяло момичета, които изтичваха насреща, изпънати под слънцето и за да досегнат във въздуха бялата като тебешир топка. Белите, добре поддържани кортове изглеждаха като посипани с брашно. Братовчедите седнаха на една свободна скамейка, за да погледат и покритикуват играта.
— Ти май че не играеш тук? — попита Ханс Касторп.
— Не бива — отговори Йоахим. — Трябва да лежим, постоянно да лежим… Сетембрини винаги казва, че живеем хоризонтално, били сме хоризонтални хора, това една от неговите плоски шеги… Тук играят здрави или пък в нарушение на наредбите. Впрочем те не играят много сериозно, играят повече заради костюма… Що се отнася до забраната, има и други забранени игри тука, които се играят, покер, разбираш ли, и в този или онзи хотел и рулетка — при нас за това изгонват, защото било най-вредното. Но мнозина бягат още след вечерна проверка долу и залагат. Принцът, от когото Беренс имал титлата си, също редовно бягал.
Ханс Касторп почти не слушаше. Устата му бе отворена, защото не можеше да диша както трябва през носа, а никаква хрема не бе имал. Сърцето му не биеше в такт с музиката, което смътно му се струваше мъчително. И с това чувство на безредие и стълкновение той почна да дреме, когато Йоахим настоя да се връщат.
Пътя назад изминаха почти в мълчание. Ханс Касторп дори се препъна на няколко пъти по равната улица и меланхолично се усмихваше, като поклащаше глава. Хромият ги изкачи с асансьора до етажа им. Те се разделиха пред номер тридесет и четири с по едно кратко „довиждане“. Ханс Касторп се отправи през стаята си към балкона, където се тръшна на лежащия стол, както си беше, и без да променя заетото веднъж положение, потъна в тежък полусън, оживен от бързите удари на мъчително биещото му сърце.