Обедът беше и майсторски приготвен, и във висша степен обилен. Заедно с хранителната супа той се състоеше от цели шест блюда. След рибата дойде изрядно месно блюдо с гарнитури, после блюдо разни зеленчуци, после пиле пържено, сладкиш, който по вкусност не отстъпваше на снощния, и накрай сирене и плодове. Всяко блюдо се предлагаше по два пъти и ненапразно. Хората пълнеха чиниите и ядяха на седемте маси — под сводовете цареше вълчи апетит, една ненаситност, която би могла да се наблюдава с удоволствие, ако същевременно в нея нямаше нещо зловещо, дори отвратително. Ненаситни бяха не само веселите, които бъбреха и се замерваха с топчета хляб, не, такива бяха и мълчаливите, и мрачните, които в паузите подпираха глава с ръце и се взираха пред себе си. На съседната маса вляво един невръстен, още момче на ученическа възраст, с окъсели ръкави и дебели, кръгли очила, предварително нарязваше всичко, което натрупваше върху чинията си, докато се образуваше някаква каша и миш-маш; после се навеждаше и почваше да поглъща, като от време на време си почистваше очилата със салфетката — не се знаеше какво има там за попиване: пот ли или сълзи.
През време на обеда се случиха два инцидента и събудиха вниманието на Ханс Касторп, доколкото неговото състояние позволяваше. Първо, стъклената врата пак се затръшна — по време на рибеното блюдо. Ханс Касторп трепна озлобен и в гневно усърдие си каза, че този път непременно трябва да установи кой е злосторникът. И не само помисли това, а го и каза на глас, толкова сериозно се отнесе към тази случка. „Трябва да узная това!“ — промълви той с прекалена пламенност, така че и мис Робинсън, и учителката учудено го погледнаха. А той извърна цялата горна половина на тялото си наляво и ококори кървясалите си очи.
Една дама вървеше през трапезарията, една жена, по-скоро даже младо момиче, със среден ръст, в бял пуловер и цветна пола, с червеникаворуса коса, която носеше на плитки около главата си. Ханс Касторп почти нищо не можа да види от профила й. Тя вървеше съвършено тихо, което беше в странно несъзвучие с шумното й влизане, вървеше някак дебнешком и с поиздадена напред глава към крайната маса вляво, „добрата руска маса“, при което държеше едната си ръка в джоба на прилепналото вълнено яке, а другата вдигна нагоре, за да подреди отзад прическата си. Ханс Касторп погледна към тази ръка — той имаше голямо чувство и критична наблюдателност за ръце и беше свикнал, когато се запознава с нови хора, най-напред да отправи вниманието си към ръцете. Тя не беше особено женствена, тая ръка, която оправяше косата, не така гледана и облагородена, както обикновено бяха женските ръце в обществената сфера на младия Ханс Касторп. Доста широка и с къси пръсти, тя имаше нещо примитивно и детско, беше малко като ръка на ученичка, ноктите й очевидно не знаеха какво е маникюр, те бяха криво-ляво подрязани, пак като на ученичка, а по краищата им кожата изглеждаше малко оръфана, почти като че ли госпожата имаше малкия порок да си хапе пръстите. Впрочем Ханс Касторп не видя истински, а откри всичко това по-скоро по интуиция — разстоянието не бе малко. Закъснялата поздрави сътрапезниците си с кимане на глава и седна на вътрешната страна на масата с гръб към салона до д-р Кроковски, който бе там на почетното място; после, все още подпряла с ръка косите си, тя извърна глава през рамо и огледа публиката — при което Ханс Касторп забеляза, че има широки скули и тесни очи… Някакъв бегъл спомен за нещо и някого леко и за момент го докосна, като видя това…
„Естествено жена!“ — помисли Ханс Касторп и пак измърмори същото отчетливо и на глас, така че учителката госпожица Енгелхарт разбра какво каза. Сухата стара мома трогателно се усмихна.
— Това е мадам Шоша — каза тя. — Тя е толкова небрежна. Възхитителна жена. — И при това червенината по мъхнатите бузи на госпожица Енгелхарт се усили с един тон — винаги когато отвореше уста, ставаше така.
— Французойка? — попита строго Ханс Касторп.
— Не, тя е рускиня — каза госпожица Енгелхарт. — Може би мъжът й е французин или от френско потекло, не съм сигурна.
— Дали е онзи там — попита Ханс Касторп, все още раздразнен, и посочи към един господин с приведени рамене на добрата руска маса.
— О, не, него го няма тука — отвърна учителката, — Изобщо не бил идвал тука, никой не го познава.
— Тя би трябвало да затваря прилично вратата — каза Ханс Касторп. — Винаги я затръшва. Това е неприлично.
И тъй като учителката прие забележката със смирена усмивка, сякаш тя самата бе виновната, вече не стана дума за мадам Шоша.
Вторият инцидент се състоеше в това, че д-р Блуменкол временно напусна трапезарията — нищо повече. Изведнъж леко отвратеният израз на лицето му се засили, по-угрижен от обикновено, той се вгледа в една точка, после внимателно дръпна стола си назад и излезе навън. Тук обаче госпожа Щьор показа цялата си простотия, защото може би от подлото задоволство, че е по-малко болна от Блуменкол, тя придружи излизането му с полусъжалителни и полупрезрителни забележки.