— За какво де? За какво де? — запитаха треперещи, изпълнени с предчувствие, гласове. — Ужасно! — извика изведнъж един отделен глас и тогава господин Албин кимна.
— Виждам, че почвате да разбирате — каза той. Действително за това го имам — продължи той небрежно и въпреки прекараната пневмония вдъхна голямо количество дим и пак го изпусна. — Държа го да ми е готов за деня, когато тия разправии ми дойдат до гуша и когато ще имам честта най-покорно да се оттегля. Работата е доста проста… Аз имам известни проучвания и съм наясно как най-добре ще се опече тя. (При думите „ще се опече“ се чу някакъв вик.) Областта около сърцето отпада… Там не ми е много удобно за премерване в упор… Пък и предпочитам да угася съзнанието направо на мястото му, като си пусна едно хубаво малко чуждо тяло в този интересен орган… — И господин Албин посочи с показалец своята ниско постригана руса глава. — Трябва тук да се допре. — Господин Албин отново извади от джоба си никелирания револвер и почука с дулото слепоочието си. — Тук, над артерията… Даже и без огледало всичко лесно ще се нареди…
Чу се многогласен, умолителен протест, в който се намеси и силно ридание.
— Господин Албин, господин Албин, махнете револвера от слепоочието си, каква ужасна гледка! Господин Албин, вие сте млад, ще оздравеете, ще се върнете към живота и ще се радвате на всеобща обич, честна дума! Облечете си палтото, легнете, покрийте се, лекувайте се! Не изгонвайте пак масажиста, когато иска да ви разтрие със спирт. Оставете цигарите, господин Албин, чувате ли, ние се молим за вашия живот, за вашия млад, скъпоценен живот.
Но господин Албин бе неумолим.
— Не, не — каза той, — оставете ме, стига, благодаря ви. Никога не съм отказвал нещо на дама, но ще се съгласите, че е безполезно да спъваш колелата на съдбата. Трета година съм тука… дотегна ми и искам да изляза от играта, кой ще ме упрекне за това? Неизлечимо, уважаеми дами, тъй както ме гледате насреща си, неизлечимо съм болен, сам придворният съветник отрича това вече с половин уста. Оставете ми малкото необвързаност, която се явява в резултат на този факт. Става като в гимназията; когато решиха, че някой ще повтаря, вече не го изпитваха и го оставяха на мира. До това щастливо състояние най-сетне съм стигнал окончателно. Нищо не трябва вече да върша, не влизам в сметката, на всичко се присмивам. Искате ли шоколад? Моля, вземете си! Не, не ме ограбвате, имам купища шоколад в стаята си. Осем бонбониери, пет пъти „Гала Петер“, четири фунта шоколад „Линд“ — всичко това ми изпратиха дамите от санаториума, когато бях болен от пневмония…
Нечий басов глас го накара да млъкне. Господин Албин се изсмя — смехът му бе трепкав и накъсан. После на терасата стана тихо, тъй тихо, сякаш сънища или призраци някакви бяха се разсеяли; в тишината все още странно звучаха изговорените думи. Ханс Касторп се ослуша, докато те напълно замряха; ако и смътно да му се струваше, че господин Албин е един празен фанфарон, той все пак не можа да си наложи да не му завижда малко. Особено му направи впечатление сравнението с ученическия живот, защото сам той бе останал да повтаря пети гимназиален клас и добре си спомняше малко срамотното, но весело, приятно отпуснато състояние, на което бе се наслаждавал, когато през четвъртия срок се бе отказал от състезанието и би могъл да се присмива „на всичко“. Тъй като неговите разсъждения бяха смътни и объркани, трудно е да се уточнят. Главно му се струваше, че честта носи редица предимства със себе си, но не по-малко предимства носи срамът, и то такива, които са почти безгранични. И след като за опит се постави в състоянието на господин Албин и си представи какво му е на човек, който веднъж за винаги се е отървал от гнета на честта и завинаги се ползва от бездънните предимства на срама, той се стресна от чувството на зашеметяваща сладост, което за момент накара сърцето му още по-силно да забие.
Сатана прави оскърбителни за честта предложения
По-късно се унесе. Джобният му часовник показваше три и половина часа, когато някакъв разговор отвъд лявата стъклена преграда го събуди: д-р Кроковски, който по това време правеше обиколката си без придворния съветник, говореше там по руски с неблаговъзпитаната съпружеска двойка, осведомяваше се, както изглеждаше, за самочувствието на съпруга и поиска да види температурната му таблица. След това обаче той продължи пътя си не през балконите, а избиколи стаята на Ханс Касторп, като излезе на коридора и влезе направо при Йоахим. Макар че Ханс Касторп не изпитваше никакво желание да разговаря с д-р Кроковски на четири очи, той все пак се почувства малко засегнат, дето описаха кръг около него и го оставиха настрана. Какво пък — той беше най-сетне здрав и не влизаше в сметката, защото при тия приятели горе работите стояха така: който има честта да бъде здрав, не влиза в сметката и за нищо не се разпитва, а това дразнеше младия Касторп.