След като д-р Кроковски бе прекарал при Йоахим две-три минути, той продължи през балконите и Ханс Касторп чу братовчед си да казва, че трябва да станат и да се приготвят за чая. „Добре“, каза той и стана. Но от дългото лежане му се зави свят, а от неосвежителния полусън лицето му отново бе неприятно пламнало, макар че иначе целият зъзнеше — може би пък не беше се завил достатъчно добре. Той си изми очите и ръцете, оправи косата и дрехите си и се срещна с Йоахим и коридора.
— Чу ли този господин Албин? — попита той, когато заслизаха по стълбите…
— Естествено — каза Йоахим. — Този човек трябва да се дисциплинира. Нарушава цялата следобедна почивка със своите брътвежи и така тревожи дамите, че ги връща със седмици назад. Грубо неподчинение. Но кой ще вземе да прави доноси. А освен това такива приказки са добре дошли като развлечение за мнозина.
— Смяташ ли за възможно — попита Ханс Касторп, — че той сериозно говори за това, дето „ще се опече“, както той казва, и че ще вземе да си пусне „едно хубаво малко чуждо тяло“?
— О, защо не — отговори Йоахим, — не е съвсем невъзможно. Такива работи се случват тук горе. Два месеца преди да дойда, някакъв студент, който отдавна бил тука, се обесил в гората след един генерален преглед. В първите дни още много се говореше за това.
Ханс Касторп раздразнено се прозина.
— Не, не се чувствам добре при вас — обясни той, — това не мога да твърдя. Смятам, че е възможно да не издържа, да трябва да си замина, ще ми се разсърдиш ли?
— Да си заминеш ли? Какво ти хрумна! — извика Йоахим. — Глупости. Че ти едва си дошъл. Каква преценка е тая от първия ден?
— Боже, все още първият ден ли е? На мене ми се струва, че съм отдавна… отдавна вече при вас тук горе.
— Само не почвай да умуваш пак за времето! — каза Йоахим. — Тая сутрин съвсем ме беше объркал.
— Не, бъди спокоен, всичко забравих — отвърна Ханс Касторп. — Целия комплекс. Сега ми е замътена главата, то беше… Значи, сега ще пием чай.
— Да, а после ще идем отново до тазсутрешната скамейка.
— Бог на помощ. Но дано не срещнем пак Сетембрини. Днес не мога вече да участвам в културни разговори, това предварително ти казвам.
В трапезарията имаше всичко каквото можеше да се поднесе по това време за пиене. Мис Робинсън пиеше отново своя кървавочервен шипков чай, докато внучката ядеше кисело мляко. Освен това имаше мляко, чай, кафе, шоколад, че даже и бульон; навсякъде гостите, които след богатия обед бяха прекарали два часа в лежане, усърдно мажеха масло върху дебели порязаници козунак със стафиди.
Ханс Касторп поиска чай и топеше в него сухар. Опита и малко мармалад. Козунака той разгледа внимателно, но буквално се потърси при мисълта да хапне от него. Пак седеше на мястото си в залата с еднообразно нашарените сводове и седемте маси — за четвърти път. Малко по-късно, в седем часа, той за пети път седеше там — за вечерята. В междувремието, което бе късо и пусто, имаше една разходка до скамейката по склона до водата с улея — пътят сега бе оживен, беше пълен с пациенти, та братовчедите често трябваше да поздравяват — и едно ново лежане на балкона, един бегъл и безсъдържателен час и половина. Докато лежеше, Ханс Касторп усети да го побиват силни студени тръпки.
За вечерята той съвестно се преоблече и яде между мис Робинсън и учителката супа, два вида печено с гарнитури, две парчета торта, в която имаше всичко: бадемово тесто, маслен крем, шоколад, плодови пюрета и марципан; и много сирене с черен хляб. Той пак си поръча бутилка кулмбахско пиво. Но когато изпразни до половина високата си чаша, ясно и недвусмислено разбра, че би трябвало да си легне. Главата му шумеше, клепачите му бяха сякаш оловни, сърцето му биеше като малък тъпан и за своя мъка той си въобрази, че хубавата Маруся, която, приведена напред, държеше пред лицето си ръката с малкия рубин, му се подиграва, макар че толкова напрегнато се бе борил да не даде повод за това. Като изпод земята той чуваше госпожа Щьор да разправя или твърди нещо, което му се струваше такава пълна безсмислица, че изпадна в истинско недоумение дали добре чува, или приказките на госпожа Щьор се превръщат в безсмислици в главата му. Тя обясни, че може да приготвя двадесет и осем различни соса за риба — осмелявала се да го твърди, макар че мъжът й бил забранил да говори за това. „Не говори затова — бил казал той. — Никой не ще ти повярва и ако ти повярват, ще ти се смеят!“ И въпреки всичко тя днес искала да го каже и откровено да признае, че може да приготвя точно двадесет и осем вида сос за риба. Това се стори ужасно на бедния Ханс Касторп; той се стресна, хвана се с ръка за челото и съвсем забрави да сдъвче и преглътне парчето чер хляб със сирене „Честър“, което му бе в устата. Дори когато станаха от масата, той все още го държеше в устата си.