— И забавен, и скучен, както искате — отвърна Ханс Касторп. — Понякога е трудно да се направи разлика, знаете ли. Ни най-малко не съм скучал — тук горе при вас постоянно има някакво весело оживление. Толкова много нови и забележителни работи чух и видях… От друга страна пък, имам чувството, че не един ден съм прекарал тук, а много по-дълго време… чисто и просто като че остарях и поумнях тук, така ми се струва.
— Поумняхте ли? — каза Сетембрини и вдигна вежди. — Ще ми разрешите ли въпроса: на колко години сте всъщност?
Но виж ти, Ханс Касторп не знаеше! В момента той не знаеше на колко години е въпреки силното, дори отчаяно напрежение да си спомни. За да спечели време, той накара да му повторят въпроса и после каза:
— … Аз… на колко години ли? Естествено карам двадесет и четвъртата. Скоро ще навърша двайсет и четири. Прощавайте, уморен съм! — каза той. — Но умора съвсем не е точният израз за моето състояние. Случвало ли ви се е да сънувате, да знаете, че сънувате, и да се мъчите да се събудите, а да не можете? Точно така ми е сега. Непременно трябва да имам температура, иначе не мога да си го обясня. Ще повярвате ли, че стъпалата ми са ледени чак до коленете? Ако може да се каже така, защото коленете не са част от стъпалата… прощавайте, аз съм във висша степен объркан, та и не е за чудене, след като още от сутринта ти засвирят с… пневмоторакса си, а после слушаш приказките на този господин Албин, и то в хоризонтално положение. Представете си, имам постоянно впечатлението, че не мога вече напълно да се уповавам на петте си сетива и трябва да ви кажа, че това ме стеснява още повече от пламналото ми лице и ледените ми нозе. Кажете ми откровено: смятате ли за възможно госпожа Щьор да умее да приготвя двайсет и осем соса за риба? Не че наистина умее да ги приготвя, смятам го за изключено, но че го е казала преди малко на масата или може би така ми се е сторило, само това искам да знам.
Сетембрини го погледна. Той, изглежда, не беше слушал. Очите му отново се бяха втренчили нанякъде, бяха станали неподвижни и невиждащи, и също като тази сутрин той каза по три пъти „тъй, тъй, тъй“ и „виж ти, виж ти, виж ти“ — подигравателно замислен и с подчертано „т“.
— Двайсет и четири ли казахте? — попита той след малко.
— Не, двайсет и осем! — каза Ханс Касторп. — Двайсет и осем соса! Не сосове изобщо, а специално рибни сосове, това е възмутително.
— Инженере! — каза Сетембрини сърдито и увещаващо. — Я се постегнете и ме оставете на мира с тая отвратителна безсмислица! Нито знам нещо, нито искам да знам… Карате двадесет и четвъртата, така ли казахте? Хм… позволете ми още един въпрос или, ако искате, едно немеродавно предложение. Тъй като престоят тука, изглежда, не ви понася, тъй като физически, пък ако не се лъжа, и психически не се чувствате добре при нас, какво ще речете, ако се откажете да стареете тук, с една дума, ако още тази вечер си приберете багажа и утре изчезнете с първия бърз влак по разписанието?
— Смятате, че трябва да замина? — попита Ханс Касторп. — След като току-що съм пристигнал? Но не, как бих могъл да преценявам нещата от един ден само!
Случайно той погледна при тия си думи в съседната стая и видя там госпожица Шоша анфас, видя нейните тесни очи и широки скули. „За какво, помисли той, за какво и за кого ми спомня, за бога, тя.“ Но уморената му глава не можа да отговори на този въпрос въпреки известно напрягане.
— Естествено, че не ми е много леко да се аклиматизирам тук горе при вас — продължи той, — това можеше да се предвиди, а би трябвало да се срамувам, сам ще се смятам за страхопъзльо, ако се предам единствено защото няколко дена ще съм объркан и ще ме хвърля в огън; това би противоречало на елементарния разум… не, кажете сам…
Той изведнъж бе заговорил много настоятелно, сякаш искаше да накара италианеца в каквато и да е форма да оттегли предложението си.
— Отдавам чест на разума — отвърна Сетембрини. — Впрочем отдавам чест и на смелостта. Това, което казвате, звучи добре, трудно би било да се намерят убедителни възражения. А и наблюдавал съм хубави случаи на аклиматизация. Миналата година имаше тук една госпожица Кнайфер, Отилие Кнайфер, от добро семейство, дъщеря на висш държавен чиновник. Тя бе прекарала тук една и половина година и толкова бе свикнала, че когато здравето й бе напълно възстановено — и това се случва, понякога оздравяват тук горе, — не искаше за нищо на света да си отиде. Тя от душа и сърце моли придворния съветник да я остави тук, не искала да се прибира в къщи, тук се чувствала като у дома си, тук била щастлива; но тъй като имаше голям наплив и се нуждаеха от стаята й, молбите й бяха напразни и лекарите настояха да я изпишат като здрава. Отилие вдигна висока температура, нейната крива хвръкна високо нагоре. Разобличиха я обаче, като смениха обикновения термометър с една „няма сестра“ — вие още не знаете какво е това, то е термометър без цифри, лекарят го контролира, като измерва живачния стълбец и сам нанася кривата. Отилие, господине, имаше 36,9, Отилие нямаше температура. Тогава тя се изкъпа в езерото — то беше в началото на май, имаше нощни слани, водата не беше чак ледена, но все пак едва няколко градуса над нулата. Тя остана доста време във водата, за да хване някоя болест — но с какъв успех? Тя беше и остана здрава. Тя си замина с болка и отчаяние, без да обръща внимание на родителските утешения. „Какво да правя долу? — неспирно повтаряше тя. — Родината ми е тук!“ Не знам какво е станало с нея… Но струва ми се, че не ме слушате, инженере? Ако не ме лъже всичко, вие с голяма мъка се държите на краката си. Лейтенанте, ето го братовчед ви — обърна се той към Йоахим, който току-що бе пристъпил към тях. — Заведете го да си легне. Той обединява разума със смелостта, но тази вечер е малко неразположен.