— Не, аз наистина всичко разбрах! — почна да го увещава Ханс Касторп. — „Нямата сестра“ е само един живачен стълбец без всякакви цифри… Виждате, че напълно съм схванал всичко!
Но след това се качи с Йоахим в асансьора заедно с няколко други пациенти — за днес увеселението бе приключено, хората се разотиваха по балкони или тераси за вечерното лежане. Ханс Касторп придружи Йоахим до стаята му. Подът на коридора с кокосовата пътека леко се олюляваше под нозете му, но това не му бе неприятно. Той седна в Йоахимовото голямо кресло на цветя — такъв стол имаше и в неговата стая — и си запали една „Мария Манчини“. Тя имаше вкус на лепило, на въглища и на какво ли не още, само собствения си вкус нямаше, по той продължи да пуши, докато гледаше как Йоахим се приготвя за лежане: той облече халат с кройка, напомняща военна дреха, навлече отгоре едно старо пардесю, изнесе нощната лампа и руския учебник на балкона, където запали лампата, просна се в лежащия стол, тикна термометъра в устата си и с необикновена сръчност почна да се завива в двете одеяла от камилска вълна, които бяха сложени на стола. Ханс Касторп го наблюдаваше с искрено учудване как майсторски се зави. Той омота по дължината първото одеяло около себе си до под мишниците, после в противоположна посока другото около краката си, докато образува един правилен и изгладен пакет, от който се подаваха само главата, раменете и ръцете му.
— Отлично правиш това — каза Ханс Касторп.
— Имам вече практика — отвърна Йоахим, като стискаше термометъра между зъбите. — И ти ще се научиш. Утре ще трябва непременно да купим две одеяла за теб. И долу ще ти влязат в работа, а тук при нас ще ти са крайно необходими, особено след като нямаш кожен чувал.
— Само че през нощта няма да лежа на балкона — заяви Ханс Касторп. — Няма да правя това, още отсега ти го казвам. Съвсем странно ще ми се види. Всичко си има граници. Пък и нали трябва най-сетне да изтъкна по някакъв начин, че съм само на гости тук горе. Ще поседя малко тук и ще си изпуша пурата, както му е редът. Тя има отвратителен вкус, но аз знам, че е добра, и това ми стига за днес. Наближава девет часът — за жалост даже и девет още няма. Но като стане девет и половина, ще настъпи що-годе нормално време, за да си легне човек.
Студени тръпки го побиха — веднъж, а след това на няколко пъти, бърже, едно след друго. Ханс Касторп скочи и изтича до стенния термометър, сякаш за да го пипне на местопрестъплението. По Реомюр в стаята имаше девет градуса. Той попипа радиатора, който се оказа мъртъв и студен. После измърмори някакви нестройни фрази: истински срам било, дето не отопляват, защото не било важно в кой месец сме, ами каква е температурата, а температурата била такава, че той треперел като куче. Но лицето му гореше. Той пак седна, после още веднъж стана, мърморейки, помоли за разрешение да вземе одеялото от леглото на Йоахим и като отново седна, се зави с него от кръста надолу. Тъй седеше той, хвърлян ту в огън, ту в мраз, и се измъчваше с отвратителната на вкус пура. Обзе го силно чувство за немощ; стори му се, че никога в живота си не е бил така зле. „Каква мизерия!“ — измърмори той. Междувременно обаче изведнъж го докосна някакво чувство на радост и надежда и като усети това, поседя, за да види дали не ще се повтори. Но то не се повтори, остана само немощта. Тогава той стана, хвърли Йоахимовото одеяло обратно върху леглото, промълви с изкривена уста нещо като „лека нощ“, „гледай да не измръзнеш!“ и „нали ще ме викнеш за закуска“ и се довлече през коридора в стаята си.