Докато се събличаше, той си тананикаше, но не от радост. Механично и без да си дава сметка, направи вечерния си тоалет и изпълни дребните задължения на цивилизован човек, наля в една чаша светлочервена вода за зъби от пътния си флакон, тихо си направи гаргара, изми си ръцете със своя хубав, мек теменужен сапун и облече дългата батистена нощница, която имаше джоб с бродирани букви X и К. После си легна, загаси лампата и отпусна своята пламнала, замаяна глава върху смъртното възглаве на американката.
Той с голяма сигурност бе очаквал, че веднага ще потъне в сън, но излезе, че се е лъгал: клепачите му, които до преди малко едвам смогваше да държи отворени, сега не искаха да стоят затворени, а се отваряха с безпокоен трепет, щом ги спуснеше. Не беше още обичайното му време за спане, каза си той, пък и през деня му се бе събрало много лежане. А и вънка тупаха килим — което бе малко вероятно и всъщност съвсем не отговаряше на действителността; оказа се, че това бе сърцето му, чиито удари той чуваше вън от себе си, далече някъде отвън, сякаш там тупаха килим с плетена тръстикова тупалка.
В стаята не бе се още напълно стъмнило; светлината на лампите от балконите — при Йоахим и при двойката от „лошата руска маса“ — падаше вътре през отворената балконска врата. И докато Ханс Касторп лежеше по гръб с мигащи клепачи, у него отново се събуди едно впечатление още от през деня, едно наблюдение, което той от уплах и деликатност веднага се бе постарал да забрави. То беше изразът, който бе добило лицето на Йоахим, когато стана дума за Маруся и нейните физически качества — това съвсем особено изкривяване на устата му и белите петна, които покриха загорелите му бузи. Ханс Касторп разбра и прозря какво значеше това, разбра го и го прозря по един толкова нов, проникновен и интимен начин, че тупалката вънка увеличи и скоростта, и силата на ударите си и почти заглуши звуците на вечерната серенада в курорта: долу в хотела пак имаше концерт; една симетрично построена и изтъркана оперетна мелодия се носеше през мрака оттам и Ханс Касторп шепнешком също я свирукаше (човек може да си свирука шепнешком), а в това време студените му нозе тактуваха под пуховицата.
Естествено така не можеше да се заспи, а и на Ханс Касторп вече никак не му се спеше. След като по този нов и жив начин бе разбрал защо Йоахим си бе пуснал боята, светът му се виждаше нов и онова чувство на преливаща радост и надежда отново го овладя. Впрочем той очакваше още нещо, без да се пита какво. Когато обаче чу, че съседите му отдясно и ляво приключиха с лежането и се оттеглиха в стаите си, за да сменят хоризонталното положение вън с хоризонтално положение вътре, той там пред себе си изрази убеждението, че варварската съпружеска двойка ще се държи мирно. „Ще мога спокойно да заспя — помисли той. — Тая вечер те ще се държат мирно, това очаквам с положителност!“ Но те не се държаха така, а и Ханс Касторп всъщност не бе го помислил искрено, за да кажем истината, той лично и от своя гледна точка не би могъл да разбере, че те ще се държат мирно и тихо. Въпреки това той се впусна в беззвучни изрази на най-силно учудване от всичко, което слушаше. „Нечувано! — викаше той безгласно. — Прекалени работи! Кой би могъл да смята такова нещо за възможно?“ А междувременно съпровождаше с шепнещи устни изтърканата оперетна мелодия, която упорито се носеше към него.
По-късно дойде дрямката. Но с нея дойдоха и нелепите сънища, още по-нелепи от миналата нощ, от които той често се стряскаше или скачаше, увлечен в някакво неясно хрумване. Присъни му се, че вижда придворния съветник Берепс с подсечени колене и вцепенено увиснали напред мишници да се разхожда на пътеките на парка, като приспособява дългите си, изглеждащи безцелни крачки към някаква далечна маршова музика. Когато придворният съветник застана пред него, на носа си имаше очила с кръгли дебели стъкла и се впусна в някакъв брътвеж. „Цивилен, разбира се“ — каза той и без да поиска разрешение, повдигна с показалеца и средния пръст на своята огромна ръка клепача на Ханс Касторп. „Почтена цивилна личност, както веднага забелязах. Но не без талант, не без талант за повишена обща обмяна. Няма да му се свидят годинките, безгрижните служебни годинки, тук при нас горе! Хайде, хоп-троп, господа, всички на весела разходка!“ — извика той, като тикна двата си огромни показалеца в устата и така особено благозвучно изсвири, че от различни страни и в намален образ долетяха учителката и мис Робинсън и кацнаха вдясно и ляво на раменете му, тъй както седяха в трапезарията отдясно и отляво на Ханс Касторп. Така придворният съветник си замина с подскачащи стъпки, като с една салфетка си изтриваше очилата — не се знаеше какво има за изтриване там, пот ли или сълзи.