— Да те пази бог! — каза Ханс Касторп, когато влезе с Йоахим в асансьора. — Истински педагог, нали сам каза по-рано, че имал такава жилка. Трябва ужасно да внимава човек да не каже някоя приказка в повече, иначе почват подробните поучения. Но заслужава да се чуе как само говори, всяка дума изскача из устата му — закръглена и апетитна, — мисля си все за пресни хлебчета, когато го слушам.
Йоахим се засмя.
— Това по-добре не му казвай. Смятам, че ще бъде разочарован, ако узнае, че мислиш за хлебчета, когато те поучава.
— Така ли мислиш? Не е много сигурно. Аз все имам впечатлението, че не му е толкова до поучаването, или може би то е чак на второ място, колкото до самото приказване; как само си играе с думите и ги търкаля… еластични като гумени топки, при което съвсем не му е неприятно, че му обръщат внимание. Пивоварят Магнус сигурно е малко глупав със своите „красиви характери“, но Сетембрини пък трябваше да каже какво всъщност е важното в литературата. Не исках да попитам, за да не покажа слабо място, та аз и не разбирам повече от литература, нито пък съм виждал някога литератор. Но щом красивите характери не играят роля, очевидно красивите думи са важни, това е моето впечатление от досега ми със Сетембрини. Какви думи употребява! Съвсем без да се стеснява, говори за „добродетел“, моля ти се! Цял живот не съм произнасял тази дума, а и в училище казвахме винаги „храброст“, когато в учебника пишеше „virtus“. Трябва да ти кажа, че нещо се сви в мене. А и ме нервира, когато ругае студа, Беренс и госпожа Магнус, задето губела белтъчини — с една дума, всичко ругае. Той е опозиционер, това веднага ми стана ясно. Не мога да си го представя иначе освен като човек, запретнал се да сече всичко, което съществува, а в такъв човек винаги има нещо изпуснато.
— Така си говориш — каза Йоахим отмерено. — Но в него има и нещо гордо, което не говори за изпуснат човек, напротив, той държи на себе си и на хората изобщо и това ми харесва у него, според мен в това има нещо порядъчно.
— Тук си прав — каза Ханс Касторп. — У него има дори нещо строго, с него човек често бива неспокоен, защото се чувства, да речем, контролиран, но не в лошия смисъл на думата. Ще повярваш ли, но аз имах чувството, че той не одобри, дето съм си купил одеяла за лежане, че имаше нещо против, че искаше нещо да разкритикува…
— Не — каза Йоахим учудено сдържан. — Отде накъде. Не мога да си представя такова нещо. — И той тикна термометъра в устата си, взе си пъртушините и отиде да лежи, а Ханс Касторп веднага почна да се мие и преоблича за обяда — дотогава нямаше дори и час време.
Разсъждение върху чувството за време
Когато отново се качиха горе след яденето, пакетът с одеялата вече лежеше на един стол в стаята на Ханс Касторп и той него ден за първи път си послужи с тях — опитният Йоахим го научи на изкуството да се опакова, тъй както всички тук горе правеха и както всеки новак трябваше да се научи. Разстлаха одеялата, първо едното и после другото, върху лежащия стол, така че голяма част от долния край остана върху пода. После Ханс Касторп легна и почна да се завива с вътрешното одеяло: първо по дължина до под мишниците, после отдолу върху краката, при което седнал трябваше да се наведе и да хване подгънатия долен край от едната и другата страна, да го прегъне внимателно одве и да го изтегли по дължина нагоре, за да се постигне възможната гладкост и равномерност. После по същия начин трябваше да постъпи с външното одеяло — тук манипулацията бе малко по-трудна и Ханс Касторп като начинаещ невежа доста пъшка, докато се навеждаше и пак изправяше, за да се упражни в хватките, на които го учеха. Само няколко стари кримки, каза Йоахим, можели с три сигурни движения да се омотаят едновременно в двете одеяла, но това било рядко и завидно изкуство, за което трябвало не само дългогодишен опит, но и вродена способност. При последните думи Ханс Касторп се разсмя и се отпусна назад, защото го бе заболял гърбът, а Йоахим, който не разбра веднага какво смешно има тук, несигурно го погледна, но после също се разсмя.
— Така — каза той, когато Ханс Касторп вече лежеше на стола, опакован като валяк, отпуснал тила си върху меката ролка за главата и изморен от цялата тази гимнастика, — и двадесет градуса студ да има, пак нищо не може да ти се случи. — И после отиде зад стъклената преградка, за да се опакова и той.
Това за двадесетте градуса се видя много съмнително на Ханс Касторп, защото положително му бе студено, многократно го побиваха тръпки, докато гледаше през дървените сводове ръменето на ситния дъжд вънка, който всеки момент можеше отново да се обърне на сняг. Между впрочем колко чудно, че въпреки тая влага бузите му пламтяха в сух огън, сякаш седеше в претоплена стая. А и се чувстваше жалък, изтощен от упражненията с одеялата — книгата „Ocean steamships“ действително му трепереше в ръцете, щом я вдигнеше пред очите си. Явно, не бе съвсем здрав — крайно анемичен, както бе казал придворният съветник Беренс, затова и така зъзнеше. Но неприятните усещания се притъпяваха от голямото удобство на положението му, от свойствата на лежащия стол, който трудно можеха да се анализират и бяха почти тайнствени, тия свойства Ханс Касторп още при първия опит бе одобрил напълно и те сега отново така щастливо се проявяваха. Дали бе от дебелината на дюшечето, дали от правилния наклон на облегалото, дали от височината и ширината на подпорните за ръцете или може би само от целесъобразната направа на ролката за главата, но едва ли имаше нещо по-хуманно устроено за почивката на уморени крайници от този превъзходен стол за лежане. И сърцето на Ханс Касторп се изпълни със задоволство от това, че му предстояха два празни и сигурно заградени часа, тези осветени от правилника часове на главната почивка, която той напълно одобряваше, макар че беше тук горе само като гостенин. Защото той беше търпелив по природа, дълго можеше да прекарва, без да се занимава с нещо, и обичаше, както си спомняме, свободното време, което увличащата дейност не хвърля в забвение, не разкъсва и не пропъжда. В четири часа следваше следобедният чай с кейкове и сладка; после малко раздвижване навън; след това пак почивка в лежащия стол; в седем часа вечерята; тя като всяко друго слизане в трапезарията бе придружена от известно напрежение и някои забележителности, които човек очакваше с удоволствие, накрай един-два погледа в стереоскопичната кутия, в калейдоскопа и в кинематографичния барабан… Ханс Касторп бе научил наизуст дневната програма, ако и да би било прекалено да се твърди, че, както има една дума, се бе „вживял“ в нея.