Всъщност има нещо особено в това вживяване на чуждо място, в това — нека и така да бъде — мъчително приспособяване и привикване, което човек си налага почти заради самото него, и то с твърдото намерение веднага или скоро след това пак да отвикне и да се върне към предишното си състояние. Такива прекъсвания се включват като интермедии в общия поток на живота с цел за „съвземане“, тоест за обновление и коренна промяна на организма, който е застрашен от изнежване, отпускане и затъпяване поради еднообразния начин на живот. На какво обаче се дължи това отпускане и затъпяване при прекалено дълго неотменяемо еднообразие? Дължи се не толкова на физическа и психическа умора и изхабяване от изискванията на живота (защото тук като лекарство би била достатъчна една обикновена почивка), касае се по-скоро до нещо психическо, до преживяването на времето, което при непрекъсната равномерност е застрашено чисто и просто да се загуби; това преживяване е толкова близко и тясно свързано с чувството за живот, че едното не може да бъде омаломощено, без другото да претърпи едно плачевно накърняване. За същината на скуката има голям брой погрешни представи. Обикновено смятат, че при интересно и ново съдържание времето „отлита“, тоест съкратява се, докато еднообразието и пустотата затрудняват и възпират хода му. Това не отговаря безусловно на истината. Вярно, пустотата и еднообразието могат да разтеглят и направят „скучни“ едни моменти или един час, но те скъсяват и дори унищожават големите и най-големите маси време. В замяна на това едно богато и интересно съдържание може да скъси и да окрили часа и дори деня, но когато времето е повече, то получава широта, тежест и солидност, така че пълните със събития години по-бавно минават от бедните, пусти и леки години, които вятърът издухва и разнася. Това, което наричаме скука, всъщност е по-скоро едно болезнено неусетно минаване на времето вследствие на еднообразието: големите периоди от време се смаляват по начин, който може да ужаси сърцето; ако един ден е като другия, то всичките дни са еднакви и при пълно еднообразие и най-дългият живот ще бъде преживян като съвсем кратък и незабелязано ще отлети. Навикът е приспиване или поне отслабване на чувството за време и ако младите години се преживеят по-бавно, а по-късният живот протича и отминава все по-бързо, това се дължи също на навика. Ние добре знаем, че включването на нови и различни навици в единственото средство да поддържаме живота си, да опресняваме чувството си за време, да постигнем подмладяване, укрепване, забавяне на чувството ни за време, а с това и да подновим чувството си за живот. Такава е целта на промяната на мястото и въздуха, на отиването на бани, на възобновяващата почивка, която ни дава промяната и приключението. Първите дни на някое ново място имат младежки, това ще рече, крепък и широк вървеж — те са между шест и осем. После, когато човек вземе да „привиква“, почва да се забелязва и постепенното скъсяване: който държи на живота или по-точно казано, който иска да се хване за живота, с ужас ще забележи как дните олекват и почват да отлитат; а последната седмица, ако, да речем, са били четири, се отличава със страхотна бързина и лекота. Освежаването на чувството за време естествено е налице и след включването отново в обикновения живот: първите дни в къщи се преживяват, след промяната, пак като нови, широки и младежки, но те са само няколко — човек по-лесно отново привиква към старото, отколкото отвиква от него; ако чувството за време е вече притъпено от възрастта или поради слаба жизненост никога не е било силно развито, то много бързо отново заглъхва; след двадесет и четири часа човек като че ли не е отсъствал и цялото пътуване му е само един нощен сън.