Неговите думи заглъхнаха зад вратата, която затвори след себе си. Но Ханс Касторп можа за момент да види в дъното на стаята възглавница и върху нея восъчния профил на млад мъж, с рядка брадичка, който бавно бе извъртял към вратата своите много големи очни ябълки.
Това бе първият moribundus, когото Ханс Касторп виждаше през живота си, защото и родителите му, и дядо му бяха умрели един вид зад гърба му. С какво достойнство лежеше върху възглавницата главата на младия мъж с издадената напред брадичка! Колко многозначителен бе погледът на неговите разширени очи, когато бавно ги бе извъртял към вратата! Все още увлечен от мимолетната картина, Ханс Касторп неволно се опита да погледне и той с такива разширени, многозначителни и бавни очи; той вървеше към стълбището и с този поглед изгледа една дама, която бе излязла от някаква врата зад него и го бе настигнала на площадката. Той не откри веднага, че това бе мадам Шоша. Тя леко се усмихна на погледа му, поправи с ръка плитката на тила си и слезе пред него по стълбището — безшумна, гъвкава и с малко издадена напред глава.
През първите дни той почти не сключи познанства, нито пък по-късно. Дневният режим не бе благоприятен за това; пък и Ханс Касторп си бе сдържана натура, освен това се чувстваше тук горе като гост и „безучастен зрител“, както бе казал придворният съветник Беренс, и се задоволяваше главно с разговорите и компанията на Йоахим. Но медицинската сестра си извърташе врата към тях по коридора дотогава, докато Йоахим, който по-рано й бе оказал внимание с няколко кратки разговора, запозна братовчед си с нея. Втъкнала лентата на пенснето зад ухото си, тя говореше не само превзето, но и направо измъчено, при по-близко наблюдение човек оставаше с впечатлението, че разумът й е пострадал от изтезанията на скуката. Много трудно бе да се отърват от нея, тъй като тя проявяваше болезнен страх от прекъсването на разговора и щом младите хора понечеха да си тръгнат, тя се вкопчваше о тях с припрени думи и погледи, с една отчаяна усмивка, така че те се смиляваха и оставаха. Тя надълго и нашироко заразправя за баща си, който бил юрист, и за братовчед си, който бил лекар — очевидно за да се постави в по-благоприятна светлина и да изтъкне, че произхожда от образованите кръгове на обществото. Що се отнасяло до нейния пациент там, зад вратата, той бил син на един фабрикант на кукли от Кобург, казвал се Ротбайн и напоследък болестта го ударила в червата. Тежко било за всички, както господата можели да си представят, когато човек произхожда от семейство на висшисти и имал чувствителността на по-висшите класи, по-тежко приемал нещата. А и не можел да обърне току-така гръб на всичко… Неотдавна, ще повярват ли господата, излязла за малко, само да си купи прах за зъби, и като се върнала, заварила болния да седи в леглото пред чаша гъста, черна бира, един салам, груб черен хляб и краставица. Всички тия домашни лакомства му изпратили неговите близки — за усилване. Естествено, че на другия ден бил ни жив, ни умрял. Само ускорявал края си. Това щяло да бъде спасение за него, не обаче и за нея — сестра Берта било името й, всъщност Алфреда Шилдкнехт, — тъй като тя щяла да иде при друг болен в повече или по-малко напреднал период, тук или в друг санаториум, тая перспектива се откривала пред нея, единствено тая.
Да, каза Ханс Касторп, професията й била действително трудна, но затова пък задоволяваща, така поне си мислел.
Сигурно, отвърна тя, задоволяваща, да, но много трудна.
Е, много здраве на господин Ротбайн. И братовчедите понечиха да си тръгнат.
Но тя така се бе вкопчила с думи и погледи в тях, така жално бе да я гледат как се напряга да ги задържи малко повече време, че би било жестоко, ако не останеха още малко.
— Той спи — каза тя. — Не му трябвам. Затова излязох за някоя и друга минутка на коридора…
И тя почна да се оплаква от придворния съветник Беренс и от тона, с който се отнасял към нея и който бил прекалено непринуден, като се имал пред вид произходът й. Тя далече предпочиташе д-р Кроковски — него нарече човек с душа. После пак се спря на баща си и братовчед си. Мозъкът й нищо друго не раждаше. Напразно се бореше да задържи братовчедите, тя дори ги атакува изведнъж с повишен глас и почти щеше да извика, когато си тръгнаха, но те най-сетне се откопчиха от нея и отминаха. Но сестрата се наведе напред и за някое и друго време впи поглед в тях, сякаш искаше да ги притегли с очите си. После от гърдите й се изтръгна въздишка и тя се прибра в стаята на пациента си.