Явно беше, че всеки се стараеше да почете и отличи неделята; администрация и гости взаимно си помагаха в този стремеж. Още на сутрешния чай поднесоха специален сладкиш, на всяко място имаше по една вазичка с по няколко цветя, диви планински карамфили и дори алпийски рози, които господата затъкваха на бутониерата си (прокурорът Параван от Дортмунд дори бе облякъл червен жакет с жилетка на капчици); дамските тоалети носеха отпечатъка на празнична ефирност — госпожа Шоша се появи с един свободно падащ дантелен пеньоар с широки ръкави и докато стъклената врата се затръшваше, тя премина във фронт и се представи на залата в своя пълен чар, след което с гъвкави крачки се отправи към мястото си; пеньоарът й седеше толкова добре, че възхити съседката на Ханс Касторп учителката от Кьонигсберг; дори и двойката варвари от „лошата руска маса“ се бе съобразила с господния празник: мъжът бе сменил коженото яке с някакъв къс жакет и кечените обувки с кожени, тя, разбира се, и днес носеше своята нечиста боа от пера, под нея обаче имаше зелена копринена блуза с жабо… Ханс Касторп смръщи вежди, когато видя двамата, и промени цвета си, към което тук поразително често клонеше.
Веднага след втората закуска музиката почна да свири на терасата; свирачи на всякакви медни и дървени духови инструменти бяха насядали там и свиреха ту бързо, ту провлечено почти до обяд. През време на концерта почивката не бе строго задължителна. Вярно, че някои се наслаждаваха на музиката от балконите си, а и в градинската тераса три-четири лежащи стола бяха заети, но по-голямата част от гостите седеше около малките бели маси в покритата галерия, докато лекомисленият свят, който смяташе за много достолепно да седи на столове, се бе разположил върху стъпалата на стълбището, което водеше към парка; там се отдаваха на веселие по-младите болни от двата пола, повечето от които Ханс Касторп знаеше по име или по външен вид. Към тях принадлежеше Хермине Клефелд, а също и господин Албин, който бе пуснал в обиколка една голяма кутия на цветчета, пълна с шоколад, и канеше всички да ядат, докато сам той пушеше с бащински израз цигари със златен мундщук; освен това дебелобърнестият младеж от дружество „Половин дроб“, госпожица Леви, тъничка, с цвят на слонова кост, каквато си беше винаги, един пепеляворус млад мъж, който се казваше Расмусен и държеше ръцете си с отпуснати китки като перки пред гърдите си, госпожа Заломон от Амстердам, една жена с богати форми, облечена в червено, която също се бе присъединила към младежта; зад нея седеше, прегърнал с ръце острите си колене, дългият човек с оредялата коса, който бе свирил парчето от „Сън в лятна нощ“ и сега не откъсваше мрачния си поглед от нейния мургав тил; една червенокоса госпожица от Гърция, друга от неизвестен произход с лице на тапир, лакомият момък с дебелите стъкла на очилата, друг петнайсет или шестнайсетгодишен момък, който си бе прищвъкнал монокъл на окото и при покашлюване си закриваше устата с дългия, подобен на лъжичка за сол нокът на малкия си пръст — очевидно магаре и половина; имаше и други.
Този момък с нокътя, разказа тихо Йоахим, бил съвсем малко болен, когато дошъл — нямал температура и баща му, който бил лекар, го бил изпратил само от предпазливост тук горе; по преценката на придворния съветник той трябвало да престои само три месеца. Сега, след три месеца, дигал 37,8 до 39 и бил на общо основание болен. Но и живеел съвсем неразумно, заслужавал да го наплескат.
Братовчедите бяха седнали на отделна маса малко настрана от другите, тъй като Ханс Касторп си бе донесъл черната бира от закуската и пушеше пура, която от време на време малко му се услаждаше. Замаян от бирата и музиката, която както винаги го караше да отвори уста и понаклони глава, той наблюдаваше със зачервени очи безгрижния курортен живот наоколо си; съзнанието, че всичките тези хора страдат от трудно удържима вътрешна разруха, че повечето от тях имат лека температура, ни най-малко не го безпокоеше, а, напротив, придаваше на всичко една повишена забележителност и някаква странна привлекателност… По масите пиеха искряща изкуствена лимонада, а на стълбището едни се снимаха, други си разменяха пощенски марки. Червенокосата госпожица от Гърция рисуваше господин Расмусен върху един блок, но не пожела да му покаже рисунката — смееше се, разкривайки широките си разредени зъби, и се дърпаше насам-натам, така че той дълго време не можа да й изтръгне блока. Хермине Клефелд седеше с полуотворени очи на едно стъпало и удряше в такта на музиката един навит на руло вестник, докато господин Албин закачаше на блузата й китка полски цветя; бърнестият младеж седеше в краката на госпожа Заломон и разговаряше, извъртял врата си към нея, а в това време пианистът с оредялата коса се взираше вторачено в тила й.