Лекарите дойдоха и се смесиха с курортната компания — придворният съветник Беренс в бяла, а д-р Кроковски в черна престилка. Те минаха край редицата масички, при което придворният съветник Беренс пускаше тук-там по някоя непринудена шега, та оставяше след себе си весело раздвижване като водна следа подир кораб; после слязоха при младежта, където женската част се струпа с превземки и коси погледи около д-р Кроковски, докато придворният съветник в чест на неделния ден показа на мъжете номера с връзките за обувки: той постави огромния си крак на едно по-високо стъпало, развърза връзката, по един особен начин я прихвана с едната си ръка и успя, без помощта на другата, с такава сръчност да я върже на фльонга, че всички се учудиха и мнозина напразно опитаха да направят и те същото.
— По-късно на терасата се появи и Сетембрини — той дойде, подпирайки се на бастуна си, откъм трапезарията, и днес облечен, в развласената си дреха и жълтеникавите панталони, огледа се и приближи към масата на братовчедите, каза едно „а, браво!“ и помоли за разрешение да седне при тях.
— Бира, тютюн и музика — каза той. — Ето го и вашето отечество! Виждам, че имате чувство за национално настроение, инженере. Вие сте в стихията си, това ме радва. Позволете ми да взема и аз малко участие в хармонията на вашето състояние.
Ханс Касторп стегна отпуснатото си лице — бе сторил това още когато бе зърнал италианеца. Той каза:
— Закъснели сте за концерта, господин Сетембрини — той скоро ще свърши. Не обичате ли музиката?
— Не по команда — отвърна Сетембрини. — Не по календар. Не я обичам, когато мирише на аптека и се отпуска отгоре по здравословни съображения. Държа малко за свободата си или поне за оня остатък от свобода и човешко достойнство, които съм запазил. На такива забавления се явявам като гост, горе-долу както вие ни гостувате — идвам за четвърт час и пак си отивам. Това ми създава илюзия за независимост… Не казвам, че то е повече от една илюзия, но какво искате, нали така изпитвам известно задоволство! С вашия братовчед е друго. За него това е служба. Нали, лейтенанте, според вас туй принадлежи към службата. О, аз знам, вие владеете изкуството как да запазите в робството гордостта си. Едно смущаващо изкуство. Не всеки в Европа го владее. Музика? Вие ме запитахте дали се признавам за любител на музиката? Е, щом като казвате „любител“ (всъщност Ханс Касторп не си спомняше да е казал такова нещо), думата не е зле избрана, в нея има зрънце изящно лекомислие. Добре, съгласен съм. Да, аз съм любител на музиката — с което не искам да кажа, че особено я ценя — тъй както например ценя и обичам словото, носителя на духа, сечивото, блестящия плуг на напредъка… Музиката… тя е нещо наполовина артикулирано, съмнително, безотговорно, безучастно. Може би ще ми възразите, че тя може да бъде ясна. Но и природата може да бъде ясна, и едно поточе може да бъде ясно, но каква полза от това? Тава не е истинската яснота, това е една мечтателна, неизразителна, една към нищо незадължаваща яснота, яснота без последици, опасна затова, защото изкушава човека да се успокои в нея… Накарайте музиката да вземе образа на великодушието. Добре. Така тя ще възпламени нашите чувства. Но въпросът е да се възпламени разумът! На пръв поглед музиката е самото движение, но аз въпреки това я подозирам в квиетизъм. Нека си кажа правичката: аз храня едно чисто политическо отвращение към музиката.
Тук Ханс Касторп не можа да се въздържи — той се плесна по коляното и извика, че никога в живота си не бил чувал такова нещо.
— И все пак вземете го под внимание! — каза Сетембрини усмихнат. — Музиката е неоценима като последно средство за въодушевяване, като сила, която увлича нагоре и напред, ако намери духа подготвен за нейното въздействие. Но литературата трябва да я е предшествала. Музиката сама не кара света да върви напред. Музиката сама е опасна. За вас лично, инженере, тя е безусловно опасна. Още щом дойдох, познах това по лицето ви.
Ханс Касторп се засмя:
— А, не гледайте лицето ми, господин Сетембрини. Няма да повярвате колко ме измъчва въздухът тук горе при вас. Аклиматизирането излезе по-трудно, отколкото очаквах.
— Боя се, че се мамите.
— Не, как така! Чувствам се дяволски уморен и все горя.
— Аз пък намирам, че трябва да сме благодарни на дирекцията за концертите — каза спокойно Йоахим. — Вие, господин Сетембрини, разглеждате въпроса от по-висша гледна точка, така да се каже, като писател, и тук няма да ви противореча. Но намирам, че трябва да сме благодарни за малкото музика. Аз съвсем не съм особено музикален, а и парчетата, които свирят, не са нещо особено — нито класически, нито модерни, обикновена духова музика. Но все пак са едно приятно разнообразие. Концертът изпълва порядъчно някой и друг час, искам да кажа: той разделя на по-малки части часовете и изпълва всяка една от тях поотделно, така че остава нещо от тях, докато иначе тук пропиляваме по толкова ужасен начин и часове, и дни, и седмици… Вижте, такова едно безпретенциозно концертно парче трае може би седем минути, нали, и те са нещо завършено за себе си, имат начало и край, отделят се от другите и до известна степен са защитени от незабележимото потъване в общото русло. Освен това те самите са многократно разделени от фигурите на парчето, а фигурите — от тактовете, така че винаги става по нещо и всеки миг добива известен смисъл, за който можеш да се хванеш, докато иначе… Не знам дали правилно се…