Останалата част на неделния ден не предложи нищо извънредно освен може би ястията, които не можеха да бъдат сервирани по-богато, но бяха още по-фини от обикновено. (На обед имаше едно шофроа от пиле, гарнирано с раци и сцепени наполовина череши; към сладоледа дадоха сладкиши и кошнички, които бяха изплетени от захарни нишки, а после и пресни ананаси.) Вечерта, след като бе изпил бирата си, Ханс Касторп се почувства още по-изтощен, по-измръзнал и крайниците му тежаха повече от през досегашните дни; той още към девет часа каза лека нощ на братовчед си, бърже се зави презглава с пуховицата и заспа като пребит.
Но и следният ден, първият понеделник, който гостенинът преживя тук горе, донесе една нова, редовно повтаряща се промяна в дневната програма — една от лекциите, които д-р Кроковски през седмица изнасяше в трапезарията пред цялата пълновръстна, говореща немски и нетръгнала да умира клиентела на „Бергхоф“. Касаеше се, както Ханс Касторп разбра от братовчед си, до една поредица от свързани помежду си лекции, до един популярно-научен курс под общата тема „Любовта като болестнотворна сила“. Това назидателно забавление почваше след втората закуска и както Йоахим каза, не бе допустимо или поне много лошо впечатление правеше, ако човек се изключеше от него — затова и държането на Сетембрини се смяташе за удивителна дързост; той, който говореше немски по-добре от всички, не само не посещаваше лекциите, но и неспирно се изказваше най-пренебрежително за тях. Колкото до Ханс Касторп, той преди всичко от учтивост, но и поради нескрито любопитство веднага бе решил, че ще отиде. Преди това обаче той предприе нещо съвсем неправилно и погрешно: хрумна му да направи на своя глава една дълга разходка, която му подейства по-зле, отколкото можеше да предполага.
— Слушай сега! — бяха първите му думи, когато Йоахим влезе в стаята му сутринта. — Виждам, че така не може да продължава. Дотегна ми тоя хоризонтален начин на живот, кръвта ми застина от него. Твоята работа естествено е друга, ти си пациент, тебе не искам да изкушавам. Но аз смятам веднага след закуската да предприема една истинска разходка, ако нямаш нещо против, ей така, няколко часа напосоки по света. Ще ти взема нещо за закуска в джоба, така ще съм по-независим. Ще видим дали няма да бъда съвсем друг човек, когато се прибера.
— Хубаво! — каза Йоахим, тъй като видя, че насреща си има сериозно желание и намерение. — Но ще те посъветвам да не прекаляваш. Тук не е като у нас. И после, върни се точно навреме за лекцията.
В действителност имаше и други причини за намерението на Ханс Касторп освен физическите. Струваше му се, че пламналата му глава, лошият вкус, който имаше почти винаги в устата си, и самоволното сърцебиене се дължаха не толкова на трудностите на аклиматизацията, колкото на такива неща като проявите на съседната му руска двойка, приказките на масата на болната и глупава госпожа Щьор, меката кашлица на ездача, която весден чуваше по коридорите, изказванията на господин Албин, впечатленията, които бе добил от държането на болните младежи, израза върху лицето на Йоахим, когато гледаше Маруся, и други подобни наблюдения. Той смяташе, че ще бъде добре, ако се измъкне от сферата на влияние на „Бергхоф“, ако подиша дълбоко навън и здравата се поразмърда, та когато вечер е уморен, поне да знае защо. И така той предприемчиво се раздели с Йоахим, който тръгна за служебно предписаната му разходка до скамейката при водния улей, а сам Ханс Касторп завъртя бастуна си и се упъти надолу по шосето.
Утрото бе хладно и облачно, часът бе към осем и половина. Както бе възнамерявал, Ханс Касторп дълбоко вдъхваше чистия утринен въздух, тази свежа и лека атмосфера, която без труд се поемаше и която беше без дъх на влага, без съдържание, без спомени… Той прекоси потока и теснолинейния път, стигна до неравномерно застроената улица, веднага след това я остави и хвана една пътека между ливадите, която отначало водеше по равно, а после тръгна, макар и косо, стръмно нагоре по десния хребет. Изкачването радваше Ханс Касторп, гърдите му се разшириха, той повдигна с дръжката на бастуна шапката от челото си, а като се изкачи на известна височина, погледна назад, видя в долината огледалото на езерото, край което бе минал на идване, и запя.